Аленото цвете и бялото

— Няма да има уроци ли? — повтаря отново Шугър. — Господин Ракъм каза ли защо?

— Да, госпожице — Роуз очевидно бърза. — Госпожица Софи ще има гост в учебната стая, но не знам кой ще я посети, нито пък кога точно, госпожице.

— Разбирам. Благодаря ти, Роуз — и Шугър оставя прислужницата да си върви.

След минути тя вече стои пред вратата на кабинета на Уилям. Задъханото й дишане се чува ясно в тишината и мрака на коридора. Слаба светлина се процежда през ключалката; когато Шугър притиска ухо към тежката дъбова врата, й се струва, че чува някакво шумолене — или си въобразява?

Тя почуква на вратата.

— Кой е? — това е неговият глас.

— Шугър — отговаря тя, опитвайки се да вложи в тази единствена дума цялата нежност, цялата близост, приятелството и обещанието за еротични наслади, които могат да се вложат в един-единствен прошепнат звук; обещание за хиляда и една нощи на плътски наслади, които ще го съпътстват, докато стане много, много стар.

Няма никакъв отговор. Цари пълно мълчание. Тя стои пред вратата, трепери цялата и събира сили да почука отново, да го повика с по-уверен, по-убедителен тон, по-настоятелно. Ако реши да извика, той ще бъде принуден да й отвори, за да не чуят прислужниците. Шугър отваря уста, но езикът й се гърчи в устата като езикът на немия идиот, който продава изпотрошени порцеланови съдове на улицата. Обръща се и тръгва боса към спалнята си. Зъбите й тракат, тя има чувството, че се задушава.

Четири часа по-късно, в съня си, тя е отново в дома на госпожа Кастауей. Наскоро е навършила петнайсет години, но познанията й за плътските наслади могат да изпълнят цяла книга. В полунощната тишина, когато и последният залитащ мъж е бил отпратен към дома си, госпожа Кастауей разучава новите постъпления на религиозни брошури — чак от град Провидънс, Роуд Айлънд. Преди майка й да бъде напълно погълната от изрезките си, Шугър събира смелост да й зададе един въпрос.

— Мамо…? Много бедни ли сме сега?

— О, не — усмихва се лукаво госпожа Кастауей. — Разполагаме със съвсем прилични средства.

— Няма опасност да бъдем изхвърлени на улицата — или нещо подобно?

— Не, не, не.

— Но тогава защо трябва… защо аз трябва… — Шугър не успява да довърши въпроса. В съня, както и в истинския живот, смелостта й изневерява при сблъсъка със сарказма на госпожа Кастауей.

— Наистина, дете, нима очакваш, че ще допусна да израснеш в безделие? Нима не знаеш, че така най-лесно можеш да паднеш в бездната на порока?

— Мамо, моля те! Аз… говоря съвсем сериозно! Ако положението ни не е отчаяно, защо тогава…?

Госпожа Кастауей се откъсва от своите памфлети и отправя към дъщеря си поглед, изпълнен с неподправена злост; очите й сякаш фосфоресцират от ненавист.

— Бъди разумна, дете мое — усмихва се тя. — Какво право имаш да искаш моето падение да даде на теб възможност да се издигнеш? Защо аз да трябва да горя в ада, докато ти пърхаш горе, в рая? Накратко казано, от къде на къде светът да бъде по-добро място за теб, отколкото е бил за мен!

И тя топва със замах четката в бурканчето с лепило, завърта я, и една прозрачна перличка слуз капва върху страницата, богато отрупана с Марии Магдалени.

На другата сутрин Шугър натиска дръжката на една врата, която никога досега не е докосвала. Слава Богу, дръжката поддава. Шугър се промъква в стаята.

Това е стаята, за която Софи някога каза: „Там не живее никой, госпожице, има само разни неща“. С други думи, нещо като килер, разположен непосредствено до учебната стая, и претъпкан с потънали в прах вещи.

Тук е шевната машина на Агнес, някога лъскавите месингови части са покрити от праха на забравата. Зад нея има някаква странна апаратура — след пребиваването си в ателието на фотографите Шугър може да предположи, че става дума за някакви фотографски пособия. Има и кутии с химикали — доказателства за някогашната любов на Уилям към фотографията. На стената има подпрян статив. Дали е бил на Уилям или на Агнес? Шугър не знае. На статива има окачен голям лък — останка от поредната приумица на Агнес, към която скоро е изгубила интерес. Едно гребло от лодка е паднало на килима — на него пише „Гребен клуб Даунинг — 1864 г.“. На пода, пред претъпкани с книги шкафове, има още купчини книги, за които вътре е нямало място — книги за фотография, книги за изкуство, философски книги. Има и книги на религиозни теми. Учудена — Шугър вдига една „Зима преди жътвата, или израстването на душата за спасение“, от Дж. С. Филпот — и прочита надписа на заглавната страница:

„Скъпи братко, убеден съм, че това ще те заинтересува,

Хенри“.