Аленото цвете и бялото

Чийзмън пристъпва напред. Застанал е толкова близо до нея, че я лъхва спиртният му дъх — точно пред вратата, през която тя копнее да мине.

— Ако позволите, госпожице Шугър — казва той замислено, скръстил ръце на гърдите си, и вдига поглед към мрачното небе, — струва ми се, че скоро ще завали — всеки момент ще плисне — тез облаци… — той клати обезпокоено глава. — Не им е чиста работата, не сте ли съгласна?

— Какво искаш да кажеш, Чийзмън? — пита Шугър и сваля ръка от рамото на Софи, от страх че може да го стисне прекалено силно поради обземащия я ужас. — Пусни ни да минем!

— Хайде, хайде, госпожице — увещава я кочияшът спокойно. — Какво би казал господин Ракъм, ако госпожица Ракъм — той кимва учтиво към Софи, — вземе да настине? Не мислите ли, че това е много възможно?

— За последен път ти казвам да ми направиш път, Чийзмън — казва със заповеднически тон Шугър, съзнавайки, че ако той не се подчини сега, няма да събере сили за повторна заповед. — Аз отговарям за здравето на Софи.

Но Чийзмън издува замислено устни и хвърля поглед назад, към екипажа.

— Не знам, госпожице Шугър — казва той. — Все си мисля, че другата гувернантка, дето дойде тази сутрин, няма да е на вашето мнение.

Той дори не изчаква да види ефекта от думите си, а веднага обръща длан нагоре и пита с театрален тон: — Това не беше ли дъждовна капка? — оглежда смръщено дланта си и продължава: — Наистина, нима господин Ракъм би искал дъщеря му да е навън, когато вали? И защо една гувернантка, която трябва да напусне поради лошото си здраве, държи да излиза в такова време?

Като го вижда застанал пред себе си, с обърнати нагоре длани, в очакване нещо да падне в тях, Шугър решава, че е разбрала намека му.

— Нека обсъдим това насаме — предлага тя, опитвайки се по гласа й да не проличи, че се е признала за победена. Може би, ако Софи не види с очите си как тя дава пари на Чийзмън, няма да разбере нищо. — Убедена съм, че ще стигнем до споразумение, което ще бъде изгодно и за двама ни.

— Не се и съмнявам, госпожице — съгласява се весело кочияшът и отстъпва встрани от портата. — Зад екипажа достатъчно уединено ли е според вас?

— Почакай ме тук за малко, Софи — казва Шугър и пуска багажа на земята, като избягва погледа на детето.

Когато се скриват от очите й, зад екипажа, Шугър бръква припряно в джоба на палтото си и измъква една смачкана банкнота.

— Ето, че вече се разбираме, госпожице Шугър — казва одобрително Чийзмън, със светнали очи.

— Ето, Чийзмън — казва Шугър и поставя банкнотата в протегнатата му ръка, — това са десет лири, цяло състояние за теб.

Чийзмън смачква банкнотата в юмрук и я натъпква в джоба на панталона си.

— Е, да — съгласява се той, — ще си купя с тях някоя и друга бира…

— Чудесно — казва Шугър, — пожелавам ти приятно…

— … обаче, госпожице Шугър — продължава той и я възпира, поставил пръст на рамото й, — на мен много пари не ми трябват. Искам да кажа, господин Ракъм знае колко ми плаща, какво мога да си купя с тез пари и какво — не. Няма как да се появя с някой лъскав костюм или със златна верижка на часовника, нали? Така че за мен десет лири означават само… страшно много бира, нали разбирате?

Шугър се взира в него и чувства как й призлява от ненавист. Ако изобщо съществува мъж, когото би искала да види привързан на леглото на героинята от романа си, как моли за живота си, докато тя разпаря корема му като на риба, това е именно той.

— Значи няма да ни пуснете да излезем, така ли? — казва тя с пресипнал глас.

Широко ухилен, Чийзмън размахва пръст като добродушен учител, който порицава несъобразителен ученик.

— Че казал ли съм аз подобно нещо?

Без да обръща внимание на ужасеното й трепване, той стисва ръцете й и я придърпва към себе си, така че бузата й се сблъсква с месестата му челюст.

— Искам само — прошепва той, произнасяйки подчертано отчетливо думите, — нещо повече от пари. Нещо мъничко, за спомен от вас.

Стомахът на Шугър се свива, сякаш някой я е полял с ледена вода; устата й пресъхва. „За каква ме мислиш?“ иска й се да каже възмутено. „Та аз съм дама, дама съм!“.

Но от свитото й гърло се изтръгват други думи:

— Няма време за това.

Чийзмън се разсмива, бутва я назад, за да се облегне на колелото на екипажа, и започва да събира нагоре полите й.

Когато градинската порта се затваря зад тях, Шугър и Софи успяват да се отдалечат толкова, че къщата на Ракъмови изчезва от погледа им — никой не ги забелязва, никой не ги спира.

— Къде отиваме, госпожице? — пита Софи, докато двете вървят забързано по тясната задна уличка, откъдето ще излязат на широката главна улица.

— На някое приятно място — отвръща Шугър задъхано и продължава да накуцва. Пътната чанта и куфарът се люшкат, а бастунът удря по калдъръма с такава сила, че краят му започва да се цепи.

— Може ли аз да понося чантата, госпожице?

— Много е тежка за теб.