Аленото цвете и бялото

— Ще се качите ли, мадам? — подвиква кондукторът, но тази подкана към дамата да се присъедини към простолюдието явно засяга чувствителната й душа, тя забавя крачка, спира, обръща се и продължава в обратната посока.

— Къде ще спрем за урока, госпожице? — пита тихо Софи.

— Още не съм решила — отвръща Шугър. Тя продължава да се взира през прозореца, избягвайки да погледне Софи в лицето, както би избягвала да застане на ръба на пропаст.

При Марбъл Арч в омнибуса се качва някакъв мъж, мокър до кости. Той сяда между две дами, очевидно страшно смутен, че разполага мократа си личност между сухите им поли и се свива в напразен опит да смали високата си, широкоплещеста фигура, за да заема възможно най-малко място.

— Извинете — мънка той и хубавото му лице пламва от притеснение.

„Но това е Хенри Ракъм“, казва си Шугър.

По целия път до центъра на града мокрият пътник се взира неотклонно пред себе си, все така изчервен, а ръцете му нервно потупват коленете. Когато омнибусът стига до Оксфорд Съркъс, той не издържа — над раменете му е започнала да се вдига пара, и той очевидно го съзнава. Измънква отново някакво извинение, става, залитайки, от мястото си, и побягва навън, в дъжда. Шугър го проследява с поглед, докато пороят го поглъща, и въпреки собствените си тревоги намира сили да му пожелае да стигне скоро до мястото, към което се е упътил.

— Трябва да слизаме, Софи — казва тя след малко и става. Детето също става и се вкопчва в полата й. Шугър слиза, накуцвайки, от омнибуса, в поройния дъжд, който обвива и двете като облак.

Какво е това пред тях, парк ли? Не, не е парк. Веднага щом стъпват на твърда земя, госпожица Шугър спря файтон, каза нещо на файтонджията, и забързано натика Софи във вмирисаното на цигари купе. Файтонджията, макар и мокър до кости, е много весел. Той тупва коня с края на камшика и подвиква шеговито:

— Избирай сама, стара кранто — към кланицата или към гара Кингс Крос!

— Ще се приберем ли за вечеря, госпожице? — пита Софи, когато файтонът се разтърсва и потегля.

— Гладна ли си, скъпа? — пита Шугър.

— Не, госпожице.

Преценила, че не може повече да отлага момента, Шугър се осмелява да хвърли кос поглед към Софи. Очите на детето са широко отворени, то е малко объркано и явно обезпокоено — но доколкото Шугър може да прецени, няма желание да побегне.

— Ето, вземи далекогледа си — казва Шугър и придърпва кожената чанта към себе си, но така, че детето да не може да погледне в нея. После я отваря, но се привежда над нея, за да не види Софи какво има вътре — учебник по история, географски атлас, чисто бельо, снимката на госпожица Софи Ракъм, на чийто гръб има печат от ателието „Тоуви и Скоулфийлд“, както и всевъзможни гребени и четки, моливи и боички, „Алиса в страната на чудесата“, стихотворенията на господин Лиър, един смачкан шал, бурканче с талкова пудра, дебел плик, в който е натъпкала коледните картички, направени от Софи, книжката с приказки, подарена от „досадния чичо“, и най-отдолу, на самото дъно — далекогледът.

— Ето — тя подава металния цилиндър на Софи, която приема предмета без възражения, но го оставя в скута си.

— Къде отиваме, госпожице?

— На едно място, където ще ти бъде много интересно, обещавам — отговаря Шугър.

— Ще успеем ли да се приберем навреме за лягане?

Шугър обгръща с ръка телцето на Софи и отпуска длан върху извивката на кръста й.

— Предстои ни дълъг път, Софи, много дълъг път — отвръща тя и чувства как й се завива свят от облекчение, усетила как тялото на Софи се отпуска и се притиска по-близо до нейното. После Софи поставя ръка върху корема на Шугър. — Но когато пътуването приключи, ти обещавам да ти намеря легло. Ще имаш най-топлото, най-чистото, най-мекото, най-сухото, най-хубавото легло на света.

Трийсет и пет

Уилям Ракъм, собственик на парфюмериите „Ракъм“, позамаян от няколкото чисти брендита, които изпи, след като изпрати хората от полицията, стои в приемната на дома си, взира се навън, в дъжда, и се пита колко листове хартия не са били намерени; още колко от тях пърхат из вечерния въздух, залепнали са по прозорците на съседите му в Нотинг Хил, а може и да ги четат учудени минувачи, които са ги взели от някой жив плет или ограда.

— Това е всичко, което успяхме да намерим, сър — казва Лети, повишила глас, за да надвика воя на вятъра и шума на пороя. Тя добавя още няколко окаляли листа към мократа купчина по средата на килима, после се изправя, питайки се дачи господарят й наистина има намерение да изсуши всичко това и да го прочете или просто е държал да се почистят околните улици.

Уилям махва неопределено с ръка — и в израз на благодарност, и за да я отпрати. Тези последни находки от всичко, което Шугър е разпиляла така отмъстително по вятъра, не могат да добавят нищо към това, което вече е прочел.