Аленото цвете и бялото

Той скача на крака, пали цигара, всмуква дима и започва да кръстосва стаята. Гневът и възбудата му се изострят от съзнанието, че той не се различава по нищо от всеки друг мъж в неговото положение — държи се точно както би се държал и всеки друг, пуши и кръстосва стаята в очакване на новини, които най-вероятно няма да са добри, и съжалява, че изпи толкова много бренди.

От купчината мокра хартия на килима започва да се вдига едва забележима пара. С отвратено изсумтяване той оглежда една от най-горните страници, установява, че буквите са размити от дъжда, и взема друга.

„Но аз съм баща!“ прочита той. „Имам син и дъщеря, които ме чакат у дома!

— Да беше помислил за това по-рано — казах аз и срязах ризата му с наточената си като бръснач ножица. Работех много съсредоточено, плъзгайки ножицата напред-назад по косматия му корем.“

Стомахът, скрит в косматия корем на Уилям, се свива от ужас и той не се осмелява да продължи с четенето. В мислите му се откроява образът на Шугър такава, каквато я видя за първи път — нежно усмихната застъпница на кървавите отмъщения. „Виж, «Тит Андроник» е наистина добра пиеса“, изгука тя тогава, в „Камината“, а той не долови предупредителния сигнал, реши, че тя казва това просто така, колкото да поддържа разговора. Омагьосан от преждевременно развития й интелект, той позволи на въображението си да допълни останалото — представи си я като нежна душа, страдаща от самота, обзета от искреното желание да му достави удоволствие. Дали е сгрешил изцяло? Дай Боже поне част от качествата, които й приписа тогава, да са истински — ако у нея няма и помен от доброта, Софи е осъдена!

Уилям пуска страницата на пода и поглежда към френските прозорци; вятърът ги разтърсва, дъждът се стича на струи по стъклата. Тънка струйка се е прокраднала в стаята през някоя пролука и трепти върху дъските. А дърводелецът се закле, че такова нещо няма да се повтори! Каза, че прозорците са „затворени здраво като дамски медальон“, проклет да я! Картичката на този мошеник трябва да е тук някъде — Уилям трябва да му се обади и да го повика да си свърши работата както трябва!

— Извинете, сър — гласът на Лети го изтръгва от пристъпа на безсилна ярост, — ще вечеряте ли?

Да вечеря? Да вечеря? Как може тази глупачка да предположи, че той ще мисли за ядене в такава вечер? Той отваря уста да я наругае, да подчертае непробиваемата й тъпота, която й пречи да разбере, че на този свят, в който могат да се случват такива катастрофи, има и по-важни неща от сливов сладкиш и какао. Но тогава забелязва изписаната по лицето на Лети уплаха и съзнава кучешкото й желание да му бъде от полза. Горкото момиче — може да е слабоумна, но поне е добронамерена; тя не е виновна, че съществуват порочни жени като Шугър.

— Благодаря ти, Лети — въздъхва той и потрива лице с длани. — Само малко кафе. И препечен хляб с масло. О, и… сандвичи с аспержи, ако успееш да се справиш.

— Разбира се, господин Ракъм — изчуруликва Лети, порозовяла от задоволство, че има нещо, което е в състояние да гарантира.

На следващата сутрин Роуз донася на Уилям сребърния поднос с пощата. Той започва да прехвърля пликовете. Сред деловата кореспонденция има само три писма без адрес на подател на гърба. Прекалено нетърпелив, за да търси ножа за писма, той отваря пликовете с нокът.

Единият съдържа апел за подпомагане на прокажените в Индия; според някоя си госпожа Екълс от Пекъм Рай те можели да бъдат излекувани окончателно и до един, ако всеки делови човек във Великобритания, който реализира чиста печалба от хиляда лири годишно, дари само една от тези лири, изпращайки я на споменатия в писмото адрес. Другото писмо е изпратено от универсалния магазин на Уилям Уайтли в Бейзуотър — в него се изразява надежда, че междувременно всички обитатели на Нотинг Хил са научили, че сред изобилието на специализирани щандове в „Уайтли’с“ отскоро се предлага и железария, и че дамите, които пазаруват в магазина без кавалер, могат спокойно да обядват в обновения ресторант. Третото писмо е от някакъв господин, който живее на стотина ярда оттук, в Пембридж — в плика е приложен мръсен лист с емблема с нарисувана ружа и гравиран надпис, който вече не се чете. Надолу с псевдоготически шрифт е написано следното:

Менует: 10

Гавот: 9,5

Качуча: 8,5

Мазурка: 10

Тарантела: 10

Представяне при танц по двойки: 10

Представяне по време на пауза: 9,5

Чудесно, Агнес!

Към това господинът от вилата в Пембридж е написал на друг лист:

„Съпругата ми счита, че това принадлежи на вас.“