Аленото цвете и бялото

Когато Роуз донася на господаря втората поща, установява с объркване, че той хлипа, приведен над писалището си, заровил лице в ръце.

— Къде е тя, Роуз? — пита Уилям. — Къде се крие?

Прислужницата, непривикнала на такива прояви на близост, се стъписва.

— Възможно ли е да си е отишла у дома, сър? — пита тя, опипвайки нервно празния сребърен поднос.

— У дома ли? — повтаря той и сваля ръце от лицето си.

— При майка си, сър.

Той я зяпва удивено.

Запотен и задъхан, защото е тичал от мястото, където остави Чийзмън и екипажа — в едно задръстване на Риджънт Стрийт, Уилям Ракъм чука на вратата на къщата на Силвър Стрийт — къщата, която въпреки сведенията в „Повече забавления в Лондон“ не се намира точно на Силвър Стрийт.

След продължителна пауза, през която той си поема дъх и се опитва да успокои биенето на сърцето си, вратата се открехва. През процепа го оглежда красиво кафяво око — привлекателната точка в дългата лента алабастрова кожа, безукорно бяла риза и част от кафяв костюм.

Разнася се коприненомек женски глас.

— Имате ли предварителна уговорка?

— Искам да разговарям с г-г-госпожа Кастауей.

Клепачът прикрива наполовина окото. Виждат се дълги, гъсти мигли.

— Дали ще я видите или не — отронва гласът с нежна ирония, — зависи изцяло от това колко лошо момче сте били.

— Какво?! — избухва Уилям. — Отворете вратата, госпожо!

Странната жена отваря малко по-широко вратата, така че стоманената верига, която я задържа, се изопва. Подстриганата по мъжки коса, добре пригладена с помада, сакото и панталоните, елегантни като на истински светски мъж, колосаната яка от Морнингтън и вратовръзката карат Уилям да се потърси от отвращение

— Искам да п-п-поговоря с г-г-госпожа Кастауей — повтаря той.

— Много сте изостанали, сър — отвръща последователката на Сафо, повдига към устните си цигаре и дръпва веднъж, издула устни като за целувка. — Госпожа Кастауей почина. Сегашната собственица на заведението е госпожица Дженифър Пиърс.

— Всъщност искам да узная н-н-нещо за Шугър.

— Шугър напусна, както и останалите от миналогодишната партида — отговаря жената. От ноздрите й се вие дим. — Далеч от старото, път на новото — такава е нашата философия.

Действително, и Ракъм забелязва, че интериорът на заведението е коренно променен. Непознато лице надниква откъм приемната, а след него се появява и тялото — елегантно видение в синьо-златиста алжирска коприна.

— За м-м-мен е много важно да открия Шугър — настоява той. — Ако имате някаква п-п-представа к-к-къде мога да я открия, кажете ми, м-м-моля ви. Ще платя к-к-колкото поискате.

Съдържателката пристъпва напред, играейки си лениво със свитото ветрило като с камшик.

— Мога да ви кажа две неща, сър — подема тя, — за които не е необходимо да ми плащате. Първо, момичето, което познавате под името Шугър, се отказа от този начин на живот, доколкото ни е известно — ако държите да я намерите, трябва да се обърнете по-скоро към Дружеството за спасение. И второ, по наше мнение вашите сапуни и помади не печелят от присъствието на физиономията ви върху опаковките. Да ни даде Бог места, където не се налага да виждаме мъжки лица. Затвори вратата, Амелия.

И вратата се затваря.

След това оскърбление Уилям се занимава няколко минути с идеята да похлопа отново и да настоява да получи пълни сведения, дори да заплаши, че ще се върне с полиция. Но после си казва, че тези отвратителни същества може и да са казали истината за Шугър. Тя очевидно наистина не е в този дом — а ако не е тук, къде е? Възможно ли е Шугър да се е обърнала за помощ към Дружеството за спасение? Как иначе да обясни странното писмо на Емелин Фокс, която изпрати на Шугър бастуна си само преди няколко дни? Възможно ли е това да е още един пример за съзаклятничество на две заблудени жени? Твърдо решен да не допуска гневът да попречи на правилната му преценка, той обръща гръб на дома на госпожа Кастауей и се насочва отново към оживената Силвър Стрийт.

— Госпожата ви свири ли на пиано, сър?

След мъчителното пътуване с омнибуса, където седеше срещу една ухилена бабичка, над чиято глава висеше реклама за „Дамаска роза“ на „Ракъм“ (над неговата имаше реклама за Eau de Benzoin на Римел), Уилям слиза в Бейзуотър и тръгва покрай редицата скромни къщички на Каролайн Плейс. После събира сили за нова битка със затягащия се около него обръч на трагедията.

След като първото почукване няма резултат, Уилям започва да чука по-силно и по-настоятелно на вратата на Емелин Фокс. Завесите на прозореца на долния етаж са спуснати, но той е видял светлите ореоли (или може би ауреоли?) на две запалени лампи през протритата дантела. Котаракът на Хенри, събуден от шума, е скочил на перваза и сега търка муцуна в рамката на прозореца. Станал е два пъти по-голям, откакто госпожа Фокс го донесе тук от дома на Ракъмови.

— Кой е? — пита госпожа Фокс от другата страна на вратата. Гласът й звучи сънливо, макар да е два часа следобед.

— Уилям Ракъм. Може ли да поговорим?