Аленото цвете и бялото

Той изтрополява нагоре по стълбите — зачервен не толкова от усилието, колкото от срам. Пред спалнята има картонена кутия, пълна с котешки лайна. Леглото на госпожа Фокс е разтурено, върху завивката се търкаля мъжки панталон, по който е полепнала котешка козина. На една закачалка за шапки висят рокля, жакет и корсаж, безукорно чисти и изгладени, в тъмните цветове, които отиват най-много на госпожа Фокс.

Уилям вече не издържа; представите му как отваря рязко вратата на някакъв гардероб и издърпва оттам с тържествуващ вик Шугър и ужасената си дъщеря, избледняват и рухват. Той се връща долу, където госпожа Фокс го чака, вдигнала нагоре лице. Очите й горят от възмущение.

— Г-г-госпожо Фокс — започва той. Има чувството, че е по-отблъскващ от съдържанието на картонената кутия на горния етаж. — Аз… к-к-как… Това н-н-неоснователно н-н-н-ахлуване в дома ви… д-д-дали бихте ми п-п-простили някога?

Госпожа Фокс скръства ръце пред гърдите си и издава брадичка напред.

— Не от мен трябва да искате прошка, господин Ракъм — отбелязва тя невъзмутимо, като че ли просто му напомня, че християнското вероизповедание, към което се числят и двамата, не носи отликите на католицизма.

— Аз не б-б-бях… на себе си — настоява Уилям, измъквайки се полека към външната врата. Притеснява се, че на всичкото отгоре може да се спъне в котарака, който се усуква около глезените му и хапе леко крачолите на панталона му. — Н-н-не може ли да сторя н-н-нещо, за д-д-д-да възстановя д-д-доброто ви мнение з-з-за мен?

Госпожа Фокс примигва бавно и притиска още по-здраво ръце към гърдите си. Уилям забелязва едва сега, че издълженото й лице действително има особен, запомнящ се чар и… Боже мили, възможно ли е? — около ъгълчетата на устата й сякаш играе усмивка!

— Благодаря ви, господин Ракъм — отвръща тя учтиво. — Ще обмисля предложението ви. В края на краищата, тъкмо на човек с вашите възможности могат да бъдат възложени немалкото достойни дела, които чакат да бъдат извършени в този свят — и тя обхваща с жест дома си, претъпкан от доказателства за човеколюбиви начинания. — Както сами забелязвате, съм поела на плещите си повече задачи, отколкото бих могла да доведа до успешен край. Така че… да, господин Ракъм, ще разчитам за в бъдеще на вашата помощ.

И нарушавайки както обикновено изискванията на етикета, тя отваря вратата, вместо да изчака той да го стори, и му пожелава приятен ден.

— Мяу! — присъединява се съм нея котаракът на Хенри и се търкулва доволно в краката на господарката си.

Обзет от разкаяние — до такава степен, че би приел с радост да го изпепели гръм небесен — Уилям се прибира у дома. Обаждали ли са се от полицията? Не, не са се обаждали. Иска ли да му претоплят обяда? Не, не иска да му претоплят обяда. Кафе, да му донесат само кафе.

Колкото и да е нетърпимо напрежението, на което е подложен, Уилям няма друг избор и трябва да търпи. При това трябва да продължи да изпълнява деловите си задължения. Натрупала се е още поща — но в нито едно от писмата не става дума за Шугър или за дъщеря му. Едното писмо е от Гроувър Панкий, ескуайър, който го обвинява в лошо възпитание и го уведомява, че прекратява всякакви отношения с него. Умът на Уилям е толкова разстроен, че той обмисля сериозно да извика Панкий на дуел — дъртият грозник вероятно е опитен стрелец и ще го избави само с един изстрел от мъките. Но не, той е длъжен да запази хладнокръвие, трябва да успее да привлече онзи приятел, Чийдъл от Гламорган. Бурканчетата от слонова кост, които предлага Чийдъл, са леки като мидени черупки, и същевременно достатъчно здрави, та не се чупят дори ако човек ги стисне здраво в юмрук. Уилям знае това от собствен опит.

Той отваря едно писмо, адресирано с непознат почерк. Подателят също му е непознат: някоя си госпожа Ф. дьо Лузинян, от Фър Стрийт в Сиднъм.

„Скъпи господин Ракъм, обръща се към него добрата дама.

Косата ми беше посивяла от грижи и болести, но само едно шишенце от вашето масло за коса «Гарваново крило», й възвърна прекрасния черен цвят, и ме върна в младостта. Всички мои приятели са на това мнение. Имате моето разрешение да се възползвате от писмото ми както намерите за добре.“

Уилям примигва глупаво, и се чуди дали да се смее или да плаче. Точно такива възторжени свидетелства съчиняваха двамата с Шугър, за да ги включат в каталога, а това писмо е съвсем автентично! Госпожа Ф. дьо Лузинян, Бог да я благослови, оглежда възторжено черно-боядисаната си коса някъде в Сиднъм! Заслужава си да й изпрати цяла кутия, пълна с шишенца „Гарваново крило“ — а може би тя точно това и очаква от него.