Аленото цвете и бялото

Останалите писма се отнасят изцяло до делови въпроси, но Уилям се насилва да ги изчете докрай, макар умората му да нараства стремително, сякаш с всяко изгълтва по една лъжица пепел. И тогава, докато съчинява отговора си до госпожица Бантън от отдел „Козметика“ в „Хародс“, Уилям внезапно е обзет от прозрение — внезапен проблясък му разкрива къде трябва да е отишла Шугър и къде, без сянка от съмнение, дъщеря му очаква ужасната си съдба.

Когато Уилям най-сетне се озовава пред къщата на госпожа Лийк на Чърч Лейн в Сейнт Джайлс, слънцето е вече ниско над хоризонта и покрива с напълно неподходяща позлата покривите на старите, рушащи се къщи. Разкривените метални скелети на външните водопроводи блестят по тях като чудовищни огърлици, лепнатите тук-там кръпки мазилка жълтеят като масло, провисналото по въжетата пране се вее като вимпели на дворцов парад. Дори напуканите стъкла по прозорците, високо под покривите, блестят с отразена светлина — светлина, осъдена да погасне само след няколко минути.

Но Уилям няма никакво желание да съзерцава гледката. Това, което го интересува, е дали адресът, от който навремето един файтонджия трябваше да вземе старецът в инвалидната количка, за да го откара до фермата на Ракъм в Мичъм, е същият, и дали къщата, по чиято врата той блъска със свита в юмрук ръка, е същата. В края на краищата, той разполага единствено с уверението на Шугър, че старецът живее тук, а не е препоръчително един добре облечен мъж като него да моли да го упътят тъкмо на тази улица.

Сякаш минава цяла вечност, докато вратата най-сетне се отваря и срещу него, седнал в инвалидната количка, присвил очи зад помътнелите стъкла на пенснето, се появява полковник Лийк.

— Забравихте ли нещо? — пита той пресипнало, предполагайки, че Уилям е наскоро тръгнал си клиент. После добавя: — О, виж ти кой бил.

— Мога ли да вляза? — пита Уилям, обзет от опасения, че през това време Шугър извежда Софи през някоя задна врата.

— О, разбира се, разбира се — заявява старецът с преувеличена любезност. — За нас е чест. Толкова важен господин — с цели четиридесет акра зад гърба си! Прекрасно, прекрасно… — и той се завърта и подкарва количката по вмирисания, подгизнал от влага килим.

— 1813-а — никога не е имало по-добри перспективи за земеделието! 1814, 1815,1816 — незапомнени студове съсипват реколтата от бряг до бряг, земевладелци фалират един след друг! Адам Типтън от Южна Каролина, известен като Краля на Памука! След появата на вредители по насажденията му през 1864 си пръсва главата с пистолет.

— Дойдох да видя Шугър — казва припряно Уилям, който го следва по петите. Може би, ако изясни от самото начало защо е дошъл, и настоява твърдо, старецът ще се убеди, че не може да го залъгва и ще му каже нещо повече.

— Така и не дойде да ме вземе втори път, мръсницата му с мръсница — мърмори насмешливо полковник Лийк. — На женски обещания може да се разчита, колкото и на примирие, сключено с афганистанци. Така и не си получих обещаното енфие, така и не видях втори път прекрасната ви ферма, сър.

— Доколкото си спомням, първия път там не ви хареса — отбелязва Уилям и хвърля поглед нагоре по зле осветените стълби, преди да влезе в приемната. — Спомням си също, че постоянно се оплаквахте, че сте били едва ли не… отведен насила.

— О, все пак беше приятно разнообразие — грачи старецът, без помен от притеснение, и без всякакво намерение да влиза в спор. Разположил се е в едно уютно ъгълче на стаята, прибавяйки и собствената си масивна фигура към изобилието от старомодни порцеланови фигурки и военни отличия, с които е претъпкано помещението. — За първи път видях ферма за лавандула. Научих нещо мнооого полезно.

Той оголва потъмнелите си, редки зъби в подобие на учтива усмивка.

По скърцащите стълби слиза някаква жена и надниква в приемната. Бива си я — не е в първа младост, но е запазена, с добродушно, симпатично лице и заоблени форми. Тоалетът й е издържан в цветовете, които бяха на мода преди две години.

— Мен ли търсите, сър? — пита тя непознатия, малко учудена, че този път клиентът се е появил сам, вместо тя да го търси.

— Търся Шугър — казва Уилям. — Знам, че е идвала често в тази къща.

Жената свива натъжено рамене.

— Това беше отдавна, сър. Шугър си намери някакъв богаташ, който я издържа.

Уилям изправя рамене и свива юмруци.

— Тя отвлече дъщеря ми.

Каролайн обмисля за миг чутото, чуди се какво ли има предвид този човек, като казва „отвлече дъщеря ми“ и дали това не е от онези засукани фрази, които образованите хора ползват, за да кажат нещо съвсем различно.

— Дъщеря ви, сър?

— Дъщеря ми беше отвлечена. От вашата приятелка, Шугър.

— Знаете ли — намесва се с мрачен ентусиазъм полковник Лийк, че от всеки десет удавници в Англия и Уелс шест са деца до десетгодишна възраст?