Аленото цвете и бялото

Настава мълчание. Вятърът брули, Уилям нервничи — изключително вбесяващо е да стои така пред вратата, за да го зяпат минувачите. Той напълно съзнава, че посещението на мъж в дома на жена, която живее сама, е в разрез с добрите маниери, но тъкмо госпожа Фокс би могла да не се съобрази този път с етикета!

— Не съм в състояние да приемам гости — разнася се отново гласът й.

Уилям зяпва объркано месинговата цифра на номера. На уличния ъгъл някакво куче лае възторжено към друг мелез на отсрещния тротоар, едно момче по риза хвърля подозрителен поглед към набития господин с гневна физиономия.

— Не може ли аз да дойда при вас — продължава госпожа Фокс, — малко по-късно следобед?

— Въпросът е спешен! — възразява Уилям.

Отново се възцарява мълчание. Котаракът се протяга в цял ръст от другата страна на стъклото, показвайки солидно шкембе и космати тестиси.

— Почакайте, моля — казва госпожа Фокс.

Уилям чака. Какво, по дяволите, прави тя? Отпраща Шугър и Софи през задната врата? Крие ги в килера? Сега, когато вече си направи труда да дойде дотук, първоначалното подозрение, че госпожа Фокс може да знае къде е Шугър, се превръща в маниакално убеждение, че тя е скрила бегълките в собствения си дом.

Най-сетне, след безкрайно дълго чакане, госпожа Фокс отваря и той влиза в антрето, преди тя да успее да възрази.

— С какво мога да ви бъда полезна, господин Ракъм?

С един поглед той оценява състоянието на жилището й — тежката миризма, стелещата се навсякъде прах; желязната рамка за легло, подпряна на стената, купчините книги по стълбите, чувалът с надпис „Ръкавици за Ирландия“, затиснал вратата на килера. Госпожа Фокс го гледа спокойно, почти без да се притеснява от неподдържания си дом, и очаква някакво обяснение за грубото му натрапничество. Облечена е в дълго зимно палто с черна кожена яка и кожни маншети, закопчано наполовина. Под него, вместо блуза или корсаж, има мъжка риза, която не е никак чиста и е прекалено голяма за нея. Високите й обувки са закопчани наполовина, колкото да не се свлекат като черни бананови кори около голите й глезени.

— Дъщеря ми беше отвлечена — заявява Уилям. — От госпожица Шугър.

Очите на госпожа Фокс леко се разширяват, но не толкова, колкото би било редно при научаването на такава потресаваща новина. Всъщност все още има вид на полузаспала.

— Колко… странно — измърморва тя под нос.

— Странно?! — повтаря той, стъписан от хладнокръвието й. Защо, по дяволите, тя не припада, не пада на колене, притиснала сключени ръце към гърдите си, не притиска с отпаднал жест ръка към челото си и не прошепва: „О…“?

— Тя ми направи впечатление на мило, добросърдечно момиче.

Спокойствието и невъзмутимостта й го вбесяват.

— Впечатлението ви е погрешно. Тя е луда, злонамерена луда, и дъщеря ми е в ръцете й.

— Стори ми се, че двете са привързани една към друга…

— Госпожо Фокс, нямам намерение да споря с вас. Аз… — той преглъща, питайки се дали има начин да я уведоми за намеренията си, без да се представи като последен грубиян. Няма такъв начин. — Госпожо Фокс, дойдох да се убедя, че госпожица Шугър и дъщеря ми не се крият в дома ви.

Емелин разтваря учудено устни.

— Не мога да се съглася с такова нещо.

— Простете ми, госпожо Фокс — отвръща той с пресипнал глас, — но се налага.

И преди възмутеният й поглед да отслаби решителността му, той минава с тежки стъпки край нея, и влиза в кухнята, където незабавно се сблъсква с наредените един върху друг столове на Хенри. Помещението, и без това доста малко, е задръстено от странно повтарящи се вещи — две печки, два шкафа за съдове, две ведра за лед, два чайника, и така нататък. Има дъска за рязане на хляб с нож, забит в нея, виждат се и петнайсет, или може би двайсет консерви — сьомга и говеждо месо, подредени като войници на масата, добре измита, но с бледорозови следи от кръв по нея. Няма къде да застане човек, да не говорим пък за място, където биха могли да се скрият висока жена и едно доста голямо дете. През измития от дъжда кухненски прозорец се вижда ясно потъналата в зелени бурени градина.

Уилям започва да разбира, че греши, но не може да се спре. Излиза от кухнята и тръгва да оглежда останалите стаи. Котаракът на Хенри го следва по петите, развълнуван от оживлението в къщата, в която обикновено цари пълен покой. Уилям заобикаля прашни мебели, стреми се да не рита кутиите, купищата книги, старателно адресираните колети, които очакват някой да залепи върху тях пощенска марка, издутите чували. В приемната на госпожа Фокс се забелязват доказателства за усилена работа — купища писма в пликове, готови за изпращане, карта на столицата, разтворена върху писалището, както и многобройни бурканчета, съдържащи лепило, мастило, вода, чай, както и някаква тъмнокафява субстанция с млечнобяла пяна по нея.