Аленото цвете и бялото

Уилям притиска силно очите си с пръсти. Не може да пропъди от съзнанието си спомена за разплакалата си дъщеря, която го умоляваше да не отпраща госпожица Шугър. Тя се боеше да се вкопчи в него, затова мъничките й ръце стискаха ръба на писалището, сякаш то беше борд на малка лодчица, понесена от бурно море. Това ли е образът, който ще го преследва до гроб? Никъде не успяха да открият снимката на Софи, направена в ателието на Скоулфийлд и Тоуви, когато Уилям поиска да я даде на полицаите, за да я отпечатат на плакат, с който да обявят детето за издирване. Несъмнено Шугър я е откраднала. Затова му се наложи да изреже лицето на Софи от „семейния“ портрет, макар да знаеше от собствен опит, че такава мъничка снимка, увеличена до необходимите за плакат размери, няма да даде вярна представа за лицето на дъщеря му…

Но това са второстепенни неща, подробности, с които се разсейва, за да не мисли за действителния ужас на положението си. Едва вчера дъщеря му беше тук, на сигурно място, заета с първите си плахи опити да свири на пиано, даваше вид, че скоро ще му прости, че ще разбере неговото желание да й осигури това, което е най-добро за нея — а днес вече я няма, и плачът й отеква в главата му като последен спомен.

Невероятно — с каква лекота е извършила Шугър това престъпление! Нима наистина е нямало кой да й попречи? Уилям разпита прислужниците, вероятно също толкова подробно, колкото ги разпитваха и полицаите. Жените не знаят нищо, не са видели нищо, не са чули нищо, кълнат се, че са били прекалено заети да изпълняват задълженията си, за да забележат отвличането на детето. Как могат да имат наглостта да твърдят подобно нещо? В къщата кажи–речи няма жив човек, а гъмжи от прислуга — какво правят въобще те по цял ден, освен да се търкалят по креслата и да четат евтини романчета пред огъня в кухнята? Нима поне една от тях не можа да се откъсне от лентяйството, за да попречи на една луда жена да отвлече последното момиче от рода Ракъм?

Мъжете също не помогнаха кой знае колко. Шиърс потвърди, че госпожица Шугър не е напуснала дома през главната градинска порта — безкрайно благодаря за ценното сведение, господин Шиърс! Чийзмън каза, че видял от разстояние госпожица Шугър и госпожица Софи да излизат на разходка, но не се усъмнил в нищо, защото те често излизали следобед. Когато чу думите му, Уилям изпита желание да го наругае за бездушното отношение, защото тъкмо той знаеше отлично, че гувернантката не е никаква гувернантка. Да, но тъкмо в това е проблемът — в тайната, известна само на Чийзмън. Тъй като Чийзмън е единственият член на прислугата, който е наясно откъде дойде Шугър, той би могъл да създаде големи неприятности на Уилям сега, когато се намеси полицията. Така че вместо да намекне, че всеки човек с капка ум в главата би задал на Шугър някой и друг въпрос, Уилям се задоволи да попита как е била облечена гувернантката и дали е носела багаж.

— Не разбирам много от женски дрехи, сър — отвърна Чийзмън, почесвайки грубата кожа на лицето си. — Пък за багаж… не съм видял багаж, да знаете.

Претърсването на стаята на Шугър потвърди показанията на кочияша — откриха изоставен там пълен куфар. Когато вбесеният Уилям изтърси на пода съдържанието му, се оказа, че в него има всичко необходимо за една жена, която е решила да напусне дома — тоалетни принадлежности, бельо, козметични препарати (производство на „Ракъм“), както и зелената рокля, която Шугър носеше, когато се запознаха. Но по нищо не личеше накъде е решила да тръгне.

Ръката на Уилям започва да трепери, той чува сухото шумолене на хартия в скута си — все още стиска в ръка първата страница от ръкописа на Шугър. Хвърля листа и се обляга назад. Друго произведение на Агнес — покривчица с избродирани червеношийки и букви „Р“, украсени с орнаменти в чест на променилия се съпруг — се хлъзва и пада на рамото му, Уилям я бръсва с пръсти и тя отлита върху полираната повърхност на пианото. Каква очарователна мелодия звучеше вчера тук, а днес детето, което седеше пред пианото, е всмукано в някакъв ужасен вакуум.

Той стисва зъби и се опитва да пропъди отчаянието. Шугър и Софи не са се изпарили, те са там, някъде отвън. Ако можеше само за миг да вижда града отгоре, както го вижда Бог, очите му да можеха да пронизват облаците; ако можеше тялото на Шугър да излъчва сигнал за вината й, ако имаше някакъв фосфоресциращ белег за престъпност, който да свети като фар, да го насочва така, че той да може да я посочи с пръст и да се провикне: „Ето! Ето я!“

Не, тези фантазии не помагат, светът не е устроен така. Незнаен брой полицаи кръстосват улиците, но те не виждат по-далеч от най-близкия ъгъл, вниманието им постоянно се отклонява от бягащи крадци и шумни амбулантни търговци — те търсят една дама с малко дете, която, за разлика от стотиците невинни и почтени дами с малки деца в столицата, трябва да бъде арестувана. Това ли е най-доброто, което може да стори полицията, когато животът на дъщерята на Уилям Ракъм е в опасност?