Аленото цвете и бялото

Софи се смръщва, видимо разтревожена и поглежда назад към къщата, но тя вече не се вижда. Небето се е смрачило още повече, тежки дъждовни капки падат от облаците и удрят по калдъръма — и по шапката на Софи — като ситни камъчета. Софи продължава да оглежда вселената с надеждата, че нещо ще й подскаже дали това излизане е разумно или глупаво. Въпреки че не е в състояние да го опише с думи, тя чувства, че може да разбира инстинктивно посланията на вселената, които остават неразгадаеми за другите.

В градината на съседите (може ли да се наричат съседи хора, с които никога не си разменил и дума?) някакъв човек копае; той спира за момент и махва усмихнато на Софи. Малко по-нататък срещат уличното куче, което обикновено лае подир тях. Сега то ги наблюдава спокойно и не отваря уста — това са добри поличби. Още една такава поличба, и кой знае — дори небето може да се проясни.

В далечината се появява омнибус — движи се по Кенсингтън Парк Роуд, в посока към града.

— По-бързо, Софи — казва задъхано госпожица Шугър. — Ще се… качим на омнибуса.

Софи послушно ускорява крачка, макар да не й се вярва госпожица Шугър да е в състояние да направи същото. Издутите чанти се тръскат и клатят, госпожица Шугър пристъпва тежко и крайно тромаво, а свитата й в юмрук ръка трепери, стиснала дръжката на бастуна.

— Изтичай напред, Софи, за да може кондукторът да види, че искаме да се качим!

Софи изтичва напред, но само след миг Шугър се спъва в една разклатено паве и се просва по корем. Пътната чанта се разтваря и цялото й съдържание се изсипва на пътя — дневниците на Агнес се разпиляват в повече посоки, отколкото изглежда възможно по физическите закони, с разтворени страници като пяна на преливащо мляко; вятърът ги развява и пилее сухи цветя и молитвени картички. Романът на Шугър също се изсипва от картонената папка; гъсто изписаните страници се проточват в лента с дължина колкото три човешки ръста, вятърът ги прелиства с невероятна бързина.

За секунда Шугър протяга ръка към разпилените хартии, но после се обръща и продължава да куца подир Софи.

Шугър и Софи седят в претъпкания омнибус, но не говорят, само си поемат дъх. Шугър едва се удържа да не диша като риба на сухо, с отворена уста попива крадешком, с бяла копринена кърпичка, потта от зачервеното си лице. Останалите пътници — обичайната смесица от възрастни жени в старомодни тоалети, мъж в цилиндри с добродушни лица, напомнящи по нещо на учители; елегантни млади дами с породисти кученца, които седят в скутовете им; брадати занаятчии, дремещи домакини, полускрити под кошници, чадъри, шапки, букети и спящи деца — се държат тъй, сякаш Шугър и Софи изобщо не съществуват, като че ли никой не съществува, като че ли потракващия с колелетата си омнибус е празен и е потеглил към Лондон за собствено удоволствие. Те се взират във вестници, в собствените си ръце, сключени в скута, или ако не намерят нещо по-подходящо, в обявите, разлепени над тавите на пътниците, седящи срещу тях.

Шугър повдига брадичка. Не смее да заговори Софи. Над перата, украсяващи шапката на възрастната жена срещу нея, се вижда двуцветна реклама с лицето на Уилям Ракъм, залепена между други реклами за чай и хапчета против кашлица.

Дъжд плющи по прозорците, небето е тъмно, като че ли вече се смрачава. Шугър търси пролука между две глави и се взира през мокрото стъкло. Навън, под дъжда, нови пътници бързат към омнибуса в мокрия, сребрист мрак.

— Хай Стрийт Корррнър! — провиква се кондукторът, но никой не слиза. — Едно свободно място! — и помага на някакъв човек, мокър до кости, да се качи.

По целия път до Бейзуотър Роуд, Шугър следи минувачите, които дават вид, че искат да се качат на омнибуса. Слава Богу, не се вижда нито един полицай. Колко странно — постоянно й се струва, че вижда някой познат, припознава се във всяко обърнато към прозорците на омнибуса лице! Не беше ли това Емелин Фокс, забързана, с разтворен чадър? Не, разбира се, не е тя… Но ето там — това като че ли е доктор Кърлоу? Не, припознала се е. Ами онези две контета, които се тупат весело по раменете — не са ли Ашли и Бодуел — или както там им бяха имената? Не, не, това са млади мъже, доскоро са били студенти. Какво е това?! Шугър свива уплашено юмруци, защото към омнибуса, под дъжда, тича някакъв човек с гневно изражение. Той е без шапка и непокорната къдрава коса подскача смешно на главата му. Не, не, нали косата на Уилям е ниско подстригана, освен това човекът прекосява улицата и отива на другия тротоар.

По-нататък, между алеите за езда в Хайд Парк и гробището „Сейнт Джордж“, някаква жена се затичва към омнибуса, но макар да тича, се движи като на колелца. Главата й е скрита под чадъра, но въпреки това според Шугър тя е същинско копие на Агнес. Роклята на жената е розова — може би това я навежда на тази мисъл — розова като сапуна „Крем карамфил“ произвеждан от „Ракъм“, макар плющящият дъжд да е намокрил полите й с тъмни ивици, от което роклята заприличва на евтина конфекция.