Аленото цвете и бялото

Нежният ромон на женски гласове пред вратата подсказва, че излизащата Лети едва не се е сблъскала с Роуз. Какво домакинство! Пълен комплект прислужници, които шетат нагоре-надолу, при положение, че няма кого да обслужват, освен Уилям Ракъм, който кръжи безутешно около куп кална хартия — човек, който в рамките на една година се натовари с огромен брой тежки отговорности, и загуби жена си, брат си, любовницата си и — дай Боже поне това да не се окаже вярно! — единствената си дъщеря. Нима този човек няма какво друго да прави при тези обстоятелства, вместо да търси по улиците разпилени страници от роман, изпълнен с описания на убийства и мъчения на мъже?

Можа би трябваше да покаже драсканиците на Шугър на полицията, но му се стори, че случаят е прекалено спешен, за да им губи времето с това. Самата мисъл му се стори абсурдна — да очаква от полуграмотните полицаи да седят в приемната му и да бръчкат чела в опит да разберат нещо от трескавите бълнувания на една луда жена, вместо да излязат на улиците, за да я преследват и открият в плът и кръв!

Уилям се отпуска тежко в едно кресло. Рязкото му движение раздвижва въздуха и една от покривчиците на облегалките за ръце, покрита със сложните бродерии на Агнес, литва и пада на пода. Уилям се навежда, за да я вдигне, и я връща на мястото й, въпреки че тя е напълно ненужна. После взема една страница, изписана от Шугър — първата страница, която прочете, когато цял наръч от тези гротескни останки беше донесен в дома му. Тогава страницата беше още мокра, от нея капеше вода и можеше да се разпадне в ръцете му, но междувременно е изсъхнала в топлата приемна и сега шумоли в ръцете му като есенно листо.

„Всички мъже са еднакви“, гласят първите думи, изписани с тесни, зли букви. „Ако има нещо, което съм научила, откакто съм на тази земя, то е, че всички мъже са еднакви“.

Уилям отново издува устни, възмутен от това доказателство за леконравието на Шугър. Отново се смръщва при вида на обвинението към „мъжете-злодеи, вечния Адам“, което приема като насочено лично към него. Въпреки това, привлечен от порочния чар на клеветата, той продължава да чете:

Колко самодоволен си ти, читателю, ако принадлежиш към пола, който се гордее с хилавия хрущял между краката си! Въобразяваш си, че тази книга ще ти достави удоволствие, ще погъделичка сетивата ти, ще те спаси от ужасите на скуката (най-големият ужас, на който е изложен привилегированият ви пол) и че, след като я погълнеш като парче торта, нищо няма да ти попречи да продължиш да живееш както преди! Както сте живели от мига, в който Ева е станала жертва на измама в Райската градина! Но тази книга е различна, драги читателю. Тази книга е НОЖ! Бъдете нащрек; ще имате нужда от бдителност!

О, Господи! О, Господи, как е възможно дъщеря му да е попаднала в ноктите на тази усойница? Как е възможно едва сега да разбира истината? Дали друг мъж би се осъзнал по-рано от него? Сега всичко е очевидно, толкова ужасяващо ясно — Шугър е луда; доказват го неестествено развитият й интелект, склонността й към сексуални изстъпления, типично мъжкия усет за търговски дела, кожата, напомняща на влечуго… Господи, като си спомни само как пълзеше към него, пръскайки вода от вагината си! Как може да е бил толкова заблуден, че да приеме това като възбуждаща игра, като еротична будоарна закачка, когато и последният глупак би разпознал в това извратеното поведение на едно чудовище?

Но как е възможно Господ да допусне съществуването на две луди жени под неговия покрив, при положение, че е спестил на толкова други мъже тези изпитания? С какво е заслужил…? Но не, няма право да изпада в самосъжаление, вместо да се опита да реши проблема си. Дъщеря му е била отвлечена, и най-вероятно я очаква жестока съдба. Дори ако Софи успее да се измъкне от ноктите на похитителката си, колко дълго би оцеляло едно невинно дете в лабиринта на лондонския престъпен свят? Хищници дебнат на всеки ъгъл… Не минава и седмица, без в „Таймс“ да се появи съобщение за добре облечено дете, примамено в някоя уличка от прилична на вид жена, за да му бъдат свалени дрехите и обувките, а то самото — пребито и изоставено? Далеч по-добре би било Шугър да задържи Софи като заложница — той е готов да плати толкова, колкото му поиска, стига това да не означава пълно разорение за него!