Аленото цвете и бялото

Внезапно в съзнанието на Ракъм се появява далеч по-убедително изображение — образът на Шугър такава, каквато я видя, когато се събуди от сън. Шугър, приведена над писалището, пише нещо в пет и половина сутринта. Мисълта за бедността й го пробожда право в сърцето. Какво ли е правела? Сигурно е вършела някаква надомна работа — но каква? Може ли една секретарка да взема работа у дома? Никога не е чувал за такова нещо, въпреки че темата е достойна за статия в някое от по-изисканите списания (Възмутителна практика в самото сърце на красивата ни столица). Но по каква друга причина едно момиче би могло да драска посред нощ в някаква тетрадка? Нима не успява да свърже двата края със занаята си на… на проститутка? Може би е недостатъчно оценена; сигурно повечето мъже не я харесват заради малките гърди, заради кожната болест, заради мъжкия й интелект. Е, загубата е изцяло тяхна, мисли си Ракъм. Honi soit qui mal y pense!12

Това внезапно обзело го съчувствие към Шугър той не би могъл да изпита никога към „близначките“ от Друри Лейн; още по-малко пък към опърпаните уличници, които го спират по улиците; тези същества се неразличими от заобикалящата ги мръсотия — като плъховете. На човек не му се къса сърцето, когато мисли за положението на плъховете. Но когато вижда Шугър — тази умна и красива млада жена, споделяща собствената му отрицателна оценка за Матю Арнълд, с която го свързват още много други неща — да се труди посред нощ над изпоцапана с мастило тетрадка, тогава вече съвестта започва да го гризе. Ако преглеждането на счетоводните отчети на фабриките „Ракъм“ е жесток и мъчителен труд за човек като него, какви ли страдания преживява това момиче, още почти дете, преливащо от обещания и живот, когато драска в тетрадката? Колко тежък може да бъде Животът за тези, които заслужават по-добра съдба!

— Трябва да вървя — казва той и докосва леко бузата й с ръка. — Но преди да си тръгна, трябва… трябва да ти дам още нещо.

— Така ли? — тя повдига вежди и вдига ръка, за да поеме неговата.

— На леглото — независимо от това дали приема думите му като обяснение или заповед, тя реагира незабавно — качва се на леглото, дори без да си събува обувките, и застава на колене. Уилям се качва след нея, събирайки полите й на големи, меки дипли, отмятайки копринената зеленина към гърба й. Турнюрът, привързан към кръста, превръща повдигнатите фусти в абсурдно висока купчина, която скрива отражението й в огледалото.

— Не мога да виждам лицето ти — казва той.

Още докато той смъква дългите й дантелени гащи, тя издига нагоре глава, извивайки тялото си по начин, достоен за Ламарк и неговата теория на еволюцията, челюстта й потръпва, устата й е полуотворена от напрежение. Над планината от изпомачкан плат той вижда всичко това и още много други неща, отразени в огледалото.

Тя е стегната и учудващо суха отвътре. Плътта на това момиче очевидно се нуждае от повече влага — навсякъде, може би трябва да яде по-мазни храни, или й липсва някаква друга основна хранителна съставка. Колко странно, докато той беше в устата й, имаше чувството, че тя няма зъби, докато сега, във вагината й, нежната плът на пениса му е възпирана от гънки неподатлива плът. Въпреки това той успява да се пребори с това неудобство, макар да присвива един-два пъти очи от усилие, упорства, докато неговият и нейният орган успяват да намерят взаимо-изгодна позиция — и тогава свършва светкавично.

Само след минути, когато той вече е навлякъл топлия си и още леко влажен панталон и подава на Шугър още една монета, внезапно го обзема опасението, че няма да я види отново. (При това не без основание — нима не помни онова момиче в Париж, което не се превземаше, ако се държат с него малко по-грубо — на раздяла тя му обеща „А demain!“13, а на другата сутрин беше изчезнала!).

— Ще бъдеш ли тук утре? — пита той.

Шугър сбръчква чело, като че ли с въпроса си той отново е подхванал разговора, който водеха в „Камината“ — за Смъртта, Съдбата и човешката Душа.

— Ако е рекъл Бог — допуска тя с бледа усмивка.

Той стои на прага на стаята, бави се умишлено, но съзнава, че ако остане още малко, ще започне да се държи като глупак.

— Е, довиждане, господин Хънт — тя го целува по бузата. Устните й са сухи като хартия, дъхът й е ароматен като парфюмиран сапун.

— Да… аз… но… но трябва да ти кажа… името… името, Джордж Хънт. Аз — срам ме е да си призная — то е измислено. Невинна лъжа. За да не ми досаждат онези три момичета, които седнаха на масата ми в „Камината“.

— Човек трябва да внимава кому казва името си — съгласява се Шугър.

— Дискретността е много осмивана добродетел — отбелязва Ракъм.

— Не сте длъжен да ми казвате нищо.

— Уилям — отвръща той незабавно. — Казвам се Уилям.

Тя кимва — приемайки тази проява на интимност любезно и мълчаливо.

— Въпреки това — продължава той, — ще ти бъда много благодарен, ако, когато не сме насаме, продължиш да ме наричаш господин Хънт.

Тя отваря уста, за да проговори и прикрива с ръка прозявката си.

„Извинете ме, моля ви, толкова ужасно ми се спи“, молят очите й, а тя кимва и казва: