Аленото цвете и бялото

— Както желаете.

— Но тук ме наричай Уилям.

— Уилям — повтаря тя. — Уилям.

Ракъм се усмихва — озарен от лъчите на задоволството, които още огряват лицето му, когато, само след шейсет секунди, се озовава на улицата — сам, обеднял с две гвинеи. Отляво до него пръхтят коне, снежинки пощипват лицето му. Острият вятър му напомня, че панталоните му трябва да се сушат още доста пред огъня; миризмата на изпражненията в краката му напомня, че сладкият мирис на жена може да бъде изличен прекалено лесно.

Разбира се, на Уилям Ракъм не му е за първи път да бъде изтикан бързо и елегантно на улицата, след като е привършил работата си с някоя проститутка. Но със сигурност за първи път достига до този етап напълно удовлетворен, без да съжалява дори за пени от разходите и съвсем не би искал, ако можеше, да стори така, че предната нощ да не се е състояла. Господи, каква нощ! Нищо не се случи по начина, по който си го беше представял, и въпреки това нощта надмина и най-смелите му очаквания. Кой би повярвал? Обзет е от страстното желание да разкаже някому преживяното, иска му се да изтича до вкъщи и… е, по-добре не.

Снегът вече не вали толкова силно и скоро съвсем престава. Но на тази тясна уличка духа като от фуния и Уилям започва да трепери. И все пак не му се иска да се откъсне толкова бързо от сцената на забележителното си приключение — възможно ли е вече да е свършило? Извива врат нагоре и се взира в задната фасада на къщата на госпожа Кастауей, опитвайки се да прецени къде е прозорецът на Шугър. По средата на сградата, на един ярко осветен прозорец, се забелязва някакво движение, мярва се нечий силует. Но това не е Шугър — това е дете, което се движи бавно и спира от време на време, влачейки на гръб нещо тежко нагоре по стълбите.

— Извинете, господине — разнася се зад него някакъв глас.

Уилям едва се удържа да не подскочи и се обръща рязко, за да види кой го изтръгва от приятния унес.

Зад него стои мръсна старица с ръждясала кофа в ръка. Мургавото й лице е разядено като къс дърво, изхвърлен от водите на Темза, безцветната й коса не се отличава от прокъсания шал, който я покрива, гърбът й е приведен, така че фигурата й наподобява ръждясал сърп, увит в мазни черни парцали. Свободната й ръка виси много ниско, на няколко инча над земята, възлестите й пръсти посягат към края на панталоните му, сякаш иска да ги погали.

— Извинете, господине — повтаря тя с прастар, безполов глас, който излиза като че ли от някакъв абсцес посред корясалите й от мръсотия дрехи. Мирише отвратително. Уилям отстъпва назад.

Тя незабавно докретва до мястото, което е освободил и посяга надолу — почти към мястото, където стоеше той. С почернелите си, криви пръсти взема едно голямо кучешко лайно, държи го внимателно, за да не се разтроши, и го поставя в кофата си. Кофата е наполовина пълна с такава тор, предназначена за кожарските работилници в Бърмондси, където ще послужи за обработка на марокен и ярешка кожа. Ракъм се взира надолу, към нея, а старицата взема погрешно удивлението му за съчувствие; взира се в него и се пита дали осемте пенса, които се надява да спечели за една кофа „чиста стока“, няма да бъдат допълнени от един утринен Божи дар.

— Ще отделите ли половин пени да си купя коричка хляб, господине?

Отвращението кара Ракъм да преодолее вцепенението си, той бърка в кесията и й хвърля една монета. Тя е достатъчно благоразумна, затова и през ум не й минава да сграбчи облечената му в ръкавица ръка и да я целуне. Вместо това, изпълнявайки желанието му, се стапя в нищото с първите слънчеви лъчи.

Някой чука на вратата на Шугър. Тя я отваря. Лицето й е нагласено в израз на съвършена, спокойна нежност — за в случай, че господин Хънт, Уилям, Прекрасният принц, или каквото там е името му, е решил да се върне, за да си прибере някой забравен жартиер или да опипа на прощаване още веднъж гърдите й.

Тъкмо се сетих, че още не съм виждал гърдите ти.

Но не, не е господин Хънт.

— Вече си на крак, а, Кристофър?

Момчето стои пред нея, потънало в облака пара, който се издига над голямото ведро, пълно с топла вода, което е домъкнало дотук за нея. То не е напълно облечено, рошавата му коса е несресана, в ъгълчетата на очите си има гурели.

— Видях, че при теб свети — отвръща то.

Такова мило момче, веднага се досеща какво й е необходимо. Или просто иска да отхвърли едно от многото си задължения.

— Не спеше ли?

— Ейми ме буди — изсумтява той и започва да свива и разпуска малките си розови пръсти, за да раздвижи кръвта в тях. Мътният железен обков по ръба на ведрото опира в коленете му, а обиколката му, по преценка на Шугър, е равна на ръста му.

— Толкова рано? За какво си й потрябвал?

— За нищо. Вика насън.

— Така ли? — По правило Ейми отпраща последния си клиент доста по-рано от Шугър и след това спи чак до обяд. — Никога не съм я чувала.

— Тя не вика високо — смръщва вежди Кристофър. — Но аз съм съвсем наблизо. Току до устата й.