Аллах ил Аллах!

— Да. Тя тръгна на път, за да посети сестра си. По време на пътуването ги нападнали. Враговете ни са убили моето дете, както и всичките ми хора с изключение само на един, който успял да избяга. Той ми донесе тъжната вест. Вдигнахме се на поход за отмъщение и изтребихме от лицето на земята почти цялото племе, което нападна Хилуя. Ала сърцето ми се разболя от мъка по моята убита дъщеря. Стар съм вече и дълбоката ми тъга безмилостно топи моя живот. Няма да трае дълго, докато се пресели при дедите си. Преди това обаче искам още веднъж старите ми очи да видят детето, което ми е останало, още веднъж искам да го притисна до гърдите си. Нека после ме положат в земята и ме затрупат с пясъка на пустинята. Душата ми ще отиде в царството на блажените и там ще поздрави детето, което живее сега в лоното на Аллаха.

Старият шейх положи големи усилия да потисне напиращите сълзи и наистина успя. Но въпреки всичко по лицето му ясно се виждаше каква дълбока мъка го разяждаше.

Съчувствах му най-искрено. За щастие притежавах средство, което можеше да превърне болката му във върховна радост, но все пак трябваше да го подготвя. Със сигурност очаквах, че при навлизането на кервана в лагера двете му дъщери щяха да се втурнат да го посрещнат. Внезапното появяване на смятаната за умряла Хилуя можеше да окаже пагубно въздействие върху бащата.

— Изглежда тези туареги са много жестоки воини, но въпреки това просто не ми се вярва, че такива храбри мъже ще убият една жена — започнах аз.

— Единственият човек, който е успял да избяга, е видял много добре как един от враговете ни е разцепил главата на моята дъщеря.

— Тогава се учудвам, че туарегите са оставили други жени живи. Идвам от Триполи. Там чух, че те са нападнали някакъв керван, с който са пътували две жени — една млада и една възрастна, вероятно нейна прислужница.

Шейхът вдигна глава и наостри слух.

— Хилуя също е пътувала с възрастна прислужница.

— Придружителите им били избити, ала жените пощадили. Един от туарегите се отправил към Тарабулус, за да ги продаде.

— О, Аллах! Една дъщеря на пустинята да бъде продадена като робиня! Какъв срам, какъв позор!

— Но планът му се провалил, защото двете пленнички си намерили закрилник, който ги спасил. Девойката била дъщеря на някакъв шейх.

— На шейх ли? Какво говориш? — извика изненаданият старец.

— Канела се да посети сестра си.

— О, Аллах! Какво чувам! Била дъщеря на шейх и се канела да посети своята сестра! Та това е съвсем същото, както е било с моята дъщеря! Не научи ли и още нещо за тази девойка?

— После узнах, че спасителят им е тръгнал на път заедно с двете избавени жени, за да ги заведе при въпросната сестра.

— И къде живее тази сестра?

— В един оазис, недалеч от границата с Египет.

— О, Аллах! О, Мохамед! О, вие халифи! Той се олюля. Загрижен за него аз не го изпусках из очи. Бавно продължих:

— А сестрата, при която е искала да отиде спасената девойка, била армила40 на някакъв шейх.

При тези думи старият плесна с ръце и отстъпи крачка назад.

— Вдовица на шейх? Да не би… да не би… да става въпрос за Бадия? Ами тогава… и Хилуя ще се е спасила! Продължавай! Продължавай! Какво си чул още.

— Сега не мога да си спомня всяка дума от онзи разказ, ала едно нещо се сещам — имената на девойката и на нейната прислужница бяха почти еднакви.

— И имената на моята дъщеря и на нейната прислужница също си приличат! — ликуващо извика шейхът. — Хилуя и Халуя! Ах, ако детето ми е още живо! Спомни си, чужденецо! Кажи ми не узна ли нещо друго?

Шейхът протегна умолително към мен и двете си ръце. Престорих се, като че напрягам паметта си.

— Да, стана дума за някакво племе, при което искали да отидат двете жени. Сред неговите воини имало един истински великан, силен като Самсон.

— Великан? Великан! Чувате ли, о, мъже! О, кажи ми бързо, дали не се е споменало и името му!

— Да, спомена се. Беше нещо като фа… фа… фа… не, не мога точно да си спомня.

— Да не е било Фалахд? — изкрещя старият шейх.

— Фалахд? Да, тъй му беше името.

— Аллах ил Аллах! Имам чувството, сякаш пред мен се е отворил джаннатът, за да ми извести, че Аллах ми е върнал моята дъщеря.

— Нима познаваш някакъв великан на име Фалахд?

— Дали го познавам? Та нали той беше човекът, който дойде при нас, за да поиска моята дъщеря за брат си! Всичко съвпада! Всичко съвпада! Хилуя е била спасена. О, Кадиджа, ти приятелко на Пророка и изпълнителко на волята му! Ти си най-възвишената сред жените и си закрилница на дъщерите. Ти си държала ръцете си над главата на моето дете и затова то се е спасило от смърт и робство. Мъже, вие приятели и роднини, паднете на колене заедно с мен, за да благодарим на Аллаха за вестта, изпратена ми от него чрез устата на този чужденец!

Той коленичи на земята и всички останали последваха примера му. Шейхът зарови ръце в пясъка, а после го пусна да изтече между пръстите си, наподобявайки с движенията си миене с вода. Същевременно започна да се моли с думите, които служат като заглавие на всяка сура от Корана:

— В името на Бога, Всемилостивия!