Аллах ил Аллах!

— Аз съм началник на охраната и мога да ви предоставя тези животни. На стотици дни път оттук няма да намерите други, които да се мерят с тях. Ханумата доведе тези кобили от нейната родина. Бени аббасите са се прочули със своето коневъдство. Те имат такива кобили, чието родословно дърво е изписано върху пергамент, дълъг десетина аршина.

Конете бяха оседлани съвсем леко. Метнахме се на тях и поехме на юг. Скоро забелязахме, че сме възседнали истински чистокръвни бегачи, защото когато след пет минути се огледахме назад, оазисът се намираше вече толкова надалеч, че руините изобщо не се виждаха. Въпреки това не забавихме хода на бързоногите животни, защото да летиш като лястовица към безбрежния хоризонт на гърба на такъв кон е висше удоволствие.

Продължихме все така в права посока. Когато след около един час най-сетне спряхме, сигурно бяхме изминали разстояние от три немски мили и то все в летящ галоп. Въпреки това по конете не личаха никакви следи от пренапрежение на силите или от умора. Не се виждаше никаква пяна по муцуните им, а по телата им нито капка пот. Дишането им бе равномерно.

Както изглеждаше, този ден иначе толкова веселият Халеф не бе в кой знае колко добро настроение. Той хвърли наоколо навъсен поглед и промърмори:

— Навсякъде само пустиня! Пясък и нищо друго освен пясък. Да слезем от конете, за да поседнем в тази напълно изоставена от Аллаха пустош!

Настанихме се възможно по-удобно на пясъка. Животните спокойно останаха прави.

— Говориш за изоставена от Бога пустош, а нямаш никакво право! — казах му след известно мълчание.

Той само повдигна рамене и ме погледна неразбиращо.

— Нямам право ли? Я се огледай! Има ли наоколо някаква следа от живот?

— Има не само следи, ами може да се каже, че тук се създават и после разпространяват надалеч условия за изобилни форми на живот.

— Не те разбирам.

— Ей сега ще ме разбереш. От тази пустиня, чиято площ възлиза на стотици хиляди квадратни мили, се издига нагоре чудовищно нагорещен въздух, за да се отправи към двата полюса на земята и оттам отново да се върне обратно. Но по този път той губи от температурата си и пак достига Сахара като студен въздушен поток. Този въздушен поток поема в себе си и понася всичката срещната влага, изсипва я над планините, които го разделят и изпращат в различни посоки, като по този начин се превръща във фактор, който поддържа и разпространява различните форми на живот. И така, презираната от тебе пустиня има неоценимо значение за всяко живо същество на земята.

След тези думи, изречени с малко наставнически тон, Халеф остана да ме гледа с широко отворена уста. Накрая каза:

— Аллах акбар! Не го знаех! Все пак вие, френците, в много неща сте по-умни от бени арабите. Жалко, че не желаеш да прегърнеш учението на Пророка, но все някога ще те накарам да го направиш…

— … все едно дали искаш или не! — допълних през смях неговия вечен рефрен. — Струва ми се, че веднъж вече си ме уверявал в това.

— Хич не се смей! — недоволно измърмори той. — В крайна сметка няма да ти остане друг избор.

— Защо мислиш така?

Халеф не ми отговори. Дълго гледа в пясъка пред себе си. Най-сетне привидно съвсем спонтанно поде:

— Харесва ли ти ханумата на пустинята Бадия?

Естествено веднага се досетих накъде биеше той, но не се издадох, а си направих майтапа да го улесня в намеренията му:

— Възхитен съм от нея. Говорът й е като песента на бюл-бюла35, очите й блестят като нур аш шамс36, а страните й приличат на свежи зухури37.

Скришом Халеф ми хвърли изпитателен поглед. Явно не бе съвсем наясно, дали трябваше да приеме думите ми сериозно или не. Аз обаче придадох на лицето си възможно най-блажения и възхитен израз. В резултат на това сянката, легнала върху помръкналата му физиономия бързо изчезна.

Дребосъкът отново помълча известно време, преди да продължи:

— Убеден ли си, че ще победиш великана?

— Изобщо не се съмнявам.

— А знаеш ли, какви последствия ще има това?

— Е, какви? — попитах аз, като изразът на напрегнато очакване не слезе от лицето ми.

— Ще трябва да се ожениш за овдовялата ханума Бадия.

Така, най-после той изплю камъчето. При това Халеф ме погледна дебнешком тъй, както лисицата гледа кокошката, подир която се промъква.

— Машаллах! — престорих се на слисан. — Изобщо не помислих за това.

— Какво ще правиш? — настоя той.

— А ти на какво мнение си? — отговорих на въпроса с въпрос.

— Естествено ще трябва да се ожениш за нея. Нали знаеш, че ханумата се присъжда на победителя.

— Хмм! Ти не искаше ли Хилуя и аз да станем брачна двойка?

— Я не ми говори за тази уази38 — изкряска ми той. — Откакто Хилал взе да се увърта около нея, тя сякаш съвсем се промени. Със сигурност знам, че по-рано бе необходима само една твоя дума и Хилуя щеше да ти дари сърцето си.

— Хмм! — обадих се в знак на съмнение.

— Да, тя щеше да го направи — упорито ме увери той. — От нейната прислужница Халуя знам, колко силно копнее за теб още от първия миг, когато те е видяла.

— Кой? Халуя ли?