Аллах ил Аллах!

След като ханумата се отдалечи, старецът ни взе под свое покровителство. Съвсем скоро стигнахме до темата, която най-много ме интересуваше — бъдещото отношение на бени салахите към хедифа. За моя радост се оказа, че нашият придружител се числеше към по-разумните хора. Той ми каза:

— Аз съм от онези, които обичат хедифа. Моето становище се споделя от повечето воини. — Но не и от Фалахд, нали?

— Не. Ето защо се страхувам за бъдещето. Ако той стане шейх, ще ни поведе по лош път.

— В това отношение мога да те успокоя, Фалахд няма да стане ваш шейх.

— Искаш да кажеш, че ще загуби двубоя с теб? Извинявай, не искам да те обидя, но се съмнявам, Фалахд е майстор в юмручния бой и ще се съгласи единствено на него.

— Няма значение! Аз съм бил в една страна, където юмручният бой се практикува по съвсем различен начин от вашия!

Старият човек се спря, погледна ме учудено и поклати глава.

— Удивен съм на твоята самоувереност. Говориш така, сякаш е невъзможно да бъдеш победен в двубоя.

— Наистина е така. Ние в Европа се бием по съвсем различен начин от синовете на пустинята, по начин, на който не можете да се противопоставите.

— Аллах ил Аллах! Добре ли чух? Ти френец ли си?

— Да.

— Мога ли да те попитам от коя страна идваш?

— От Алемания.

— О, позната ми е. Знам, че алеманите са храбри воини. Чувал съм за вашия падишах Ви-хел, както и за Бис-ма33, неговият велик везир. Сега вече тревогата ми наистина намаля. Дано Аллах даде да победиш Фалахд.

— Ще ми кажеш ли името си? От твоите приятелски думи мога да предположа, че ти си Азра. Така ли е?

— Действително това ми е името. Откъде го знаеш?

— Хилал спомена името ти с възхвала. Ти си бил довереният съветник на ханумата и приятел на хедифа.

— Хилал е казал истината. Аз съм този човек.

— Това ме радва. Остани верен на това поведение и направи каквото е по силите ти, за да може и съветът да вземе решение в същия смисъл! Няма нищо да загубите и няма да съжалявате.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами точно това, което чу. Племето на бени салахите ще има голяма полза, ако не позволи да го насъскат срещу хедифа.

— Голяма полза ли? Как така?

— Най-напред ми кажи, дали пратениците на московците и на османлиите, за които ми спомена Хилал, ви донесоха някакви подаръци!

— Абсолютно никакви! Обсипаха ни само с обещания. Те искат Фалахд да стане шейх. После племената на пустинята ще трябва да нахлуят в Маср под негово ръководство. По-късно ще ни платят със сребърни талери, а освен това ще можем да задържим за нас плячката, която ни падне в ръцете.

— И Фалахд е съгласен с тези условия?

— Да.

— Ши макрух — това е позорно! Значи ще ограбят бедните египетски фелахи, които сами едва свързват двата края! Това е повече от жестоко. Тогава аз ще ви направя друго предложение.

— Мога ли да го узная?

— Всъщност исках да го представя едва пред вашия съвет, но си мисля, че ти можеш да подготвиш почвата за по-сигурното осъществяване на моите намерения. И така, слушай! Ако племето на бени салахите запази приятелското си отношение към хедифа, аз му обещавам пушки.

— Хамдулиллах! Донесъл си пушки?

— Не казвам, че съм ги донесъл, а твърдя само, че ще получите пушки и патрони.

— Колко?

— Триста бойни пушки, а не такива стари кремъклийки, с каквито разполагате в момента, и които засичат на всеки втори изстрел. Заедно с триста хиляди патрона.

Въпреки своето достолепие и своята възраст Азра подскочи от радост.

— Аллах ил Аллах! Не мога да повярвам! Какво каза? Триста пушки ли?

— Да.

— И триста… не, триста хиляди патрона?

— Правилно си чул.

— Аллах карим — Бог е милостив! Твоите думи ухаят като цветя в рая. Хубавите пушки винаги са били за бени арабите най-необходимото нещо.

— Оръжията, които ще получите от мен, са със задно пълнене и с такава пушка можете да дадете десет изстрела в минута.

Старият се хвана за главата.

— Не мога да го проумея. Прекалено много е! Триста пушки! Десет изстрела в минута! Колко неприятели могат да се застрелят за една минута? Изобщо не ми е възможно да го пресметна. Акълът не ми достига. Може би ти знаеш, а?

Нямаше как поне вътрешно да не се развеселя от тези детински разсъждения на стареца.

— Ами три хиляди… при условие, че всеки куршум улучва целта.

— Три хиляди неприятели за една минута? О, Аллах! О, Мохамед! О, вие пророци! И кога ще получим тези пушки?

— Ако утре вашият съвет вземе решение да запазите добрите си отношения с хедифа, само два дена след това пушките ще са ваша собственост.

— Машаллах! Машаллах! След два дена! Ефенди, ще ми разрешиш ли да поговоря с ханумата за твоето предложение?

— Не, предпочитам засега тази работа да си остане само между нас. Иска ми се да изненадам и ханумата, и цялото племе. И така, не й казвай нито дума! Чуваш ли?

— Чувам.

— Убеден съм, че ще направиш каквото е по силите ти, за да вземе съветът такова решение, което отговаря на нашето желание.

Старецът сложи ръка на гърди, сякаш искаше да се закълне и каза:

— Ди алайя ма тифтикирш — разчитай на мен! За теб ще направя и онова, което не бих направил за никой друг.