Аллах ил Аллах!

Кой ли бе този човек? Сигурно Фалахд, братът на предишния шейх. Този път не чух никакво мърморене от бедуините. Дали езиците им се сковаха от смайване или пък от страх? Най-после муадинът продължи:

— И така, въпросът ми ще прозвучи за втори път: има ли още някой, който иска да се бие с Фалахд?

Наканих се със силен глас да извикам „аз!“, обаче бях изпреварен.

— Да — дойде отговор нейде под мен.

— Кой сити?

— Тарик, другият Син на светкавицата.

Някъде наблизо се разнесе сподавен женски вик — навярно беше ханумата. Ала викът й бе заглушен от гласа на Фалахд.

— И той ще последва брат си в геената, където двамата ще останат да вият и хленчат за вечни времена. Продължавай да питаш, о, муадин, дали ще се намери и някой трети, който да е толкова умопобъркан да желае да се бие с мен!

Едва ли племето на бени салахите бе преживявало някога подобен скандален инцидент. Прекъснаха самия муадин — една изключително безбожна и греховна постъпка в очите на тези самобитни хора.

Но той разбра подканящите думи на Фалахд и отново извика:

— За трети път произнасям въпроса: има ли още някой който да иска да се бие с него?

Навярно хората бяха убедени, че никой повече няма да се обади. Затова сигурно толкова по-голяма е била изненадата им, когато със силен ехтящ глас отговорих:

— На’ам — да!

Последва безмълвно мълчание. За няколко кратки мига и муадинът забрави задълженията си. Може би всичко това му се стори твърде зловещо, защото се намирах над него и изглеждаше, сякаш гласът ми идва от небето.

— Кой си ти? Как се казваш? — извика най-сетне муадинът с глас, който явно трепереше.

— Аз съм Кара Бен Немзи, когото все още никой не е победил.

Отново мълчание. Изглежда най-напред трябваше добре да премислят моя отговор. Използвах тази кратка пауза, за да подвикна на Халеф с приглушен глас:

— Дилуакт — хайде!

Изглежда най-сетне муадинът се окопити.

— Ние не те познаваме, а и не те виждаме. Къде си?

— Тук!

Моментът бе изчислен много добре и всичко стана чудесно. Едва-що бях извикал „Тук!“, когато със силно съскане към небето се издигна огнен лъч и високо горе над руините образува многоцветен искрящ венец, от който във всички посоки започнаха да се изстрелват малки огнени кълба. Така целият дуар бе ярко осветен. Можех съвсем ясно да различавам всяка отделна шатра, виждах леко поклащаните от нощния вятър корони на палмите, както и лицата на хората, които стояха долу, втренчили в мен смаяните си погледи, изпълнени с боязън.

Сигурно колкото ясно забелязвах предметите около мен, толкова ясно видим бях и аз за бедуините, изправен високо горе на руините. Съвсем скоро огнените езици, кълба и искрите изчезнаха и отново се възцари мрак, мрак, който привидно стана още по-непрогледен.

Магията, която бе държала зрителите в плен, започна да изчезва.

— О, Аллах! О, Мохамед! О, Пророче! О, всички вие халифи!

Тези, а и други възклицания, изразяващи безкрайно смайване, долетяха от дуара до слуха ми.

— Аллах ил Аллах, уа Мохамед расул Аллах! — чух под мен гласа на Халеф. А муадинът хвърли дъската си и с такава бързина се втурна да скача от камък на камък, спускайки се надолу, сякаш бе решил на всяка цена да си счупи главата. Същевременно крещеше с все сила:

— Мадад, мадад — на помощ, на помощ! Злият джин! Това е злият дух на руините! Тичайте, правоверни! Бягайте, о герои! Скрийте се на безопасно място, вие бащи, скрийте вашите жени и дъщери, синове и…

Останалото се загуби във всеобщата олелия. Изключително доволен от ефекта на моето „представяне“, аз бавно започнах да слизам надолу, където ме очакваше Халеф.

— Аллах ил Аллах? Какво беше това, сихди? — извика ми той съвсем слисан.

— Това беше просто европейски фойерверк, нищо друго.

— Аллах акбар — Бог е велик, но смайването ми е още по-велико. Това дето го разправяш за фойерверка, не го разбирам, но те уверявам, че в тези на пръв поглед толкова невинни фишеци се бяха скрили всичките сто хиляди шейтани на геената, които изведнъж до един с гръм и трясък се освободиха от оковите си, за да погубят чадата на Аллаха.

— Халеф, не говори глупости! Такива „ужасни шейтани“ се произвеждат при нас с милиони и не представляват нищо друго освен барут и боя.

— Аллах карим — Бог е милостив! Знам, че го казваш само за да ме успокоиш. Ти чу ли какво завикаха бени салахите, когато те видяха?

— Да, помислиха ме за злия джин на пустинята, но това може да е само от полза за нашия престиж — никой няма да посмее да ни обиди. Но виж, Хилал идва, за да ни вземе!

Младият бедуин се появи иззад един от големите правоъгълни камъни. Приближи се до мен и с най-сериозен вид ме погледна право в очите.

— Ефенди, не знам дали да се страхувам от теб или да падна пред теб на колене.

— Нито едното, нито другото — засмях се аз. — Защо?

— И още питаш? Ти не видя ли какъв ужас предизвика? Наистина, предполагам, че всички тези неща не са свръхестествени, но въпреки това имам чувството, че пред теб съм като някое малко хлапе.

— Изобщо не е нужно да се чувстваш така. По-късно ще ти обясня всичко. Но нима дойде само за да ми кажеш това?

— Не, трябва да ви заведа при ханумата.