Аллах ил Аллах!

— Халеф, от Хилал ти чу за какво става въпрос — обърнах се към него веднага, щом свърших. — Муадинът ще зададе три пъти въпроса, дали има някой, който ще излезе на двубой с Фалахд. Сега ще се изкача горе и ти оставям ей тази кутийка кибритат29. Извикам ли ти отгоре „хайде!“, ще трябва да запалиш този шнур. Това е всичко.

— Сихди, значи наистина си решил да се биеш с великана, а? — угрижено ме попита той. — Я по-добре се откажи!

След всичко, което чухме за Фалахд, няма съмнение, че е ужасен човек.

— Тъкмо заради това страшно ми се иска да си премеря силите с него.

— Уакиф — стига, сихди, и престани да предизвикваш Аллах! Ти неминуемо ще бъдеш победен и изобщо няма да преживееш утрешния ден.

— Е, ами тогава ще си спестиш труда да ме спечелиш за учението на Пророка — пошегувах се аз. — И така, гледай добре да си свършиш работата! Кажа ли „Хайде!“, палиш шнура!

— Сихди, на душата ми й иде да се стопи от тъга и мъка, защото виждам, как си тръгнал към сигурната си гибел. Но аз ще отмъстя по страшен начин за теб, ако ще да ми е писано самият аз да загина. Можеш да разчиташ на това, тъй като името ми е Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абдул Абас Ибн…

Останалото не стигна до слуха ми, понеже бях вече твърде далеч. Без никакви инциденти се озовах горе и седнах, за да изчакам най-спокойно развоя на събитията.

Под мен се намираха шатрите на дуара, които обаче поради голямата тъмнина не можех да различа. На едно място, навярно там, където беше „площадът“ насред дуара, гореше огромен огън. Вероятно там заседаваше съветът. От време на време играещите пламъци осветяваха един или друг от мъжете, насядали около огъня.

От лявата ми страна долу под мен бе мястото, където Бадия и Тарик очакваха решението на джама, а още по-нататък пак вляво се намираха стъпалата, които извеждаха във вътрешността на руината.

Наложи ми се да чакам доста дълго, докато най-после долу край огъня настъпи оживление. След няколко минути от посоката, в която предполагах, че се намират стъпалата, забелязах да се изкачва неясен силует. Както изглеждаше, той носеше в ръка някакъв продълговат предмет, в който, ако беше светло, вероятно щях да разпозная молитвената дъска. Беше муадинът, човекът, който призоваваше правоверните на молитва, а също имаше грижата да оповестява и всякакви други решения и съобщения. Контурите на фигурата му се очертаха неясно на фона на нощното небе и успях да видя как той взе да се изкачва все по-нависоко по камъните от старата зидария. Най-сетне се спря недалеч от мен, но на едно все пак по-ниско място. После забелязах, че вдигна дясната си ръка.

Проехтяха три удара върху дъската. Тя издаде много особен меланхоличен звук, който обаче се разнесе надалеч. Веднага заглъхнаха гласовете на множеството, неясно долитащи до слуха ни откъм лагера, а после настъпи пълна тишина. Знаех, че в момента всички погледи са отправени нагоре към руината.

Тогава проехтя гласът на муадина:

— Чуйте моя глас и възхвалете Аллаха, който просветлява света и дарява на старостта разум и мъдрост! Съветът на старейшините реши да даде осиротелите бени салахи на нов шейх. Кой да бъде той, о, правоверни? Фалахд ще бъде шейх, братът на починалия, Фалахд или пък онзи, който го победи в двубой на живот и смърт. Ето защо гласът на питащия ще се разнесе три пъти, за да се разбере дали ще се намери някой смелчак, който ще пожелае да се бие с Фалахд. Остане ли и трети път въпросът без отговор, тогава нашата ханума Бадия ще принадлежи на брата на предишния шейх.

Муадинът направи кратка риторична пауза за по-голям ефект, а после продължи:

— Тогава нека се разнесе за пръв път въпросът: има ли някой, който иска да се бие с Фалахд, за да притежава ханумата на пустинята?

— Ана — аз — ясно се чу отговор нейде отпред по посоката, където се намираха стъпалата.

Това бе толкова неочаквано, че измина доста време преди слисаният муадин да си припомни своите задължения.

— Ман анта? Исмак ах — кой си ти? Как ти е името?

— Исми Хилал, Ибн ас са’йка — аз съм Хилал, Синът на светкавицата.

Тези думи сигурно учудиха всички, защото хората знаеха, че Хилал е предприел далечно пътуване. А ето че сега гласът му проехтя толкова неочаквано горе от руината. Възбудата на бедуините намери израз в оживено неясно мърморене, което достигна и до нас. Но затова пък под мен и малко встрани ясно чух силен глас, който извика следното:

— Хилал е тук! Той иска да се бие с Фалахд! Това не бива да става! Пусни ме, пусни ме, трябва да отида при него!

Очевидно това беше Тарик. Можех живо да си представя, каква сцена щеше да последва долу, когато двамата отново се видеха. Но ето че в този момент аз се изправих на крака, защото изглежда идваше и моят ред.

Лека-полека бедуините се съвзеха от голямата си изненада, предизвикана от появяването на Хилал. Муадинът поде за втори път:

— Чуйте, муаминин30! Намери се един желаещ да се бие, един доблестен бахлууан31…

— … когото ще изям, тъй както и слънцето изяжда водата! — прекъсна го мощен глас, който стигна съвсем ясно даже до мен.