Аллах ил Аллах!

— Да, и това ще е твоята гибел — избухна той, без повече да се опитва да сдържа своята ярост. — Ти си един червей и аз ще те смажа, тъй както ще стъпча с крака и другите два червея, които се наричат Синове на светкавицата! Утре по това време и тримата ще се пържите в най-ужасните дълбини на геената.

Той се обърна и изхвръкна навън.

Може би на моите читатели ще се стори, че поведението ми в тази чужда за мен страна спрямо най-влиятелния човек на племето е било дръзко и самонадеяно, та дори и безумно, но аз го смятах за единствено правилното. От цялото племе той бе единственият, на когото трябваше да гледаме като на опасен враг, може би само с изключение на двамата чуждестранни пратеници. От останалите хора на племето, дори и да бяха привърженици на Фалахд, нямаше защо да се страхуваме и спокойно можехме да предположим, че по време на предстоящия двубой щяха да се държат изчаквателно, разбира се при условие, че не се поддадяха на подстрекателствата на Фалахд. Главната ни задача беше да предотвратим именно това, както и да си спечелим уважението на бедуините, а за тази цел бе необходимо да им покажем, че всяващият сред тях такъв страх и респект великан ни най-малко не бе в състояние да ни сплаши.

След като Фалахд се отдалечи, Бадия ми отправи топъл дружелюбен поглед. С прости думи тя ми благодари, а Хилуя и Хилал започнаха да се надпреварват да й разказват какво бяха преживели. Човек лесно може да си представи, че така времето летеше, сякаш имаше крила. В паузите на разказа бе поднесено яденето, а тогава се запознах и с Тарик, братът на Хилал. Той се обличаше също като него и, който го погледнеше в лицето, не можеше да не се учуди на приликата между двамата.

Нямах намерение да затвърждавам заблудата на суеверните бедуини, че им се е появил джинът на руината. Ето защо помолих Тарик да успокои своите съплеменници, като същевременно му дадох обяснение за предишната сцена. Тарик обеща да изпълни молбата ми и се отдалечи, за да изпълни задълженията си като началник на личната охрана.

Наближаваше полунощ, когато любопитството на Бадия най-сетне бе задоволено. Тя стана и ме покани заедно с Халеф да я придружим до дуара. За тази цел не използвахме тайната галерия, а широките каменни стъпала. Тук всичко бе останало спокойно. Постовете мълчаливо се бяха облегнали горе от двете страни на входа на руината, както и долу в подножието на стълбите.

Но затова пък толкова по-оживено беше в дуара. Впечатленията от тази вечер бяха все още толкова живи в съзнанието на хората, че почти никой не беше легнал да спи. Бедуините стояха на отделни групи и обсъждаха невероятния факт, че трима мъже бяха дръзнали да изявят желание да излязат на двубой с великана.

Внимателно наблюдавах погледите, отправяни ни от мъжете, докато минавах покрай тях. В тях не забелязах нито следа от омраза, а само страхопочитание и известна доза боязън.

Разяснителната дейност на Тарик бе дала плодове, но въпреки това все още суеверният страх не беше изчезнал напълно. С изключение на Фалахд навярно досега никой от тези бедуини не беше посещавал Кайро, където хората не причисляват фойерверките към седемте чудеса на света. Следователно въпреки съвсем естественото обяснение почти за всички разигралата се сцена бе нещо нечувано и невиждано. Беше разбираемо, че все още проявяваха към мен известна сдържаност.

Докато минавахме покрай група мъже, които разгорещено разговаряха и размахваха ръце във въздуха, от устата на един от тях чух думите: „Абу ас са’йка“ — Баща на светкавицата. Те, както и многозначителният му поглед, отправен към мен, ми дадоха да разбера, че още през първата нощ от моето появяване тук имах всички изгледи да стана истинска бедуинска знаменитост.

„Баща на светкавицата!“ Не е лошо! В такъв случай с Тарик и Хилал, двамата „Синове на светкавицата“, се намирах вече в доста близки роднински отношения. Бях им станал джад32. Но тогава имах и задължението, доколкото ми бе по силите, да премахна всички пречки по пътя на моите двама „внуци“, както и да им помогна да осъществят своите най-съкровени желания.

Още много пъти се чу от тълпата името Абу ас са’йка и видях много добре, че Халеф, който скромно вървеше малко зад мен и ханумата, се почувства немалко горд.

Накрая Повелителката направи знак с ръка на един беловлас старец с достопочтен вид да се приближи и ни повери на него, като му поръча да продължи да ни води нататък. Самата тя искаше вече да се оттегли.

Много добре разбирах защо ханумата бе пожелала лично да ни придружи през дуара. Тя подозираше, че Фалахд ще използва всички средства, за да насъска бени салахите срещу нас и искаше да му попречи по един умен начин. Придружавайки ни, тя даваше на своите хора сигурен знак, че гледа на мен като на свой гост, който се радва на нейното особено благоволение, както и че никому не бива и през ум да минава да ме обижда.