Аллах ил Аллах!

— Тя знае ли всичко?

— Не, нещата се развиха толкова бързо, че не остана никакво време за обяснения.

Хилал ни поведе между големите камъни обратно към същите стъпала, по които се бяхме и изкачили. Щом стигнахме долу, той свърна право в галерията, която свърши с малка стая. Цялото обзавеждане на помещението се състоеше от горяща лампа с палмово масло и две, постлани на пода, одеяла от кокосово лико. На отсрещната стена една врата водеше към друго помещение.

Хилал се насочи право натам и понечи да отметне завесата, закриваща входа, обаче ръката му замръзна във въздуха. Отвътре се дочуха гласове — един решителен женски глас и друг заплашителен мъжки. Вече ги бях чувал. Единият — горе в руината, а другият — долу в лагера. Бяха Бадия и Фалахд, които очевидно спореха много ожесточено.

— Искам да знам, как тези хора са дошли при нас! Аз съм предводителят на това племе! — кънтеше мъжкият глас.

— Шейхът съм аз! Само аз! — прозвуча гордият отговор на Бадия. — Достатъчно е аз да знам, как гостите ни са дошли при мен.

— Машаллах! Говориш много надменно. Но ще станеш далеч по-учтива, когато започнем да съдим и теб и близките ти за онова, което си извършила. Станеш ли веднъж моя жена, после ще се научиш да се подчиняваш.

— Изчакай, докато това стане!

— Ще стане! А сега искам да узная, кой е този Кара Бен Немзи. Ти сигурно знаеш.

— Все още не знам.

— Той е тук при теб в руината. Сигурно е някакъв фокусник или измамник. Ще го принудя да ми отговори, как и кога е дошъл тук.

— Кога ли? Току-що. И как? Ей през тази врата.

Съвсем тихо бях влязъл вътре заедно с Халеф и Хилал и се видях изправен пред завладяваща гледка. Намирахме се в стая, обзаведена и подредена с ориенталско великолепие и разкош. Предметите в нея издаваха, че се обитава от жена. В средата на помещението, гордо изправена, стоеше ханумата Бадия. Беше облечена в ориенталски шалвари, дълга риза и елече от фин бял ленен плат. Босите й крака бяха обути в изящни пантофки.

Тя много приличаше на своята сестра Хилуя. Чертите й бяха също така меки и нежни, но някак по-сериозни и по-замислени. Ъгълчетата на пълните й червени устни бяха извити леко надолу, един сигурен признак, че в последно време тази красива жена навярно често е имала повод да се гневи и ядосва. Гарвановочерната й коса се спускаше свободно почти до земята. По нея нямаше никакви украшения, каквито иначе бедуинките обичат да носят. Но и защо ли й бяха нужни? Самата й коса бе най-прекрасното украшение на „Ханумата на пустинята“.

Зад нея стоеше Хилуя, облечена все още в бялата си дълга дреха, с която бе пътувала. Тя гледаше страхливо към един мъж, изправил се пред ханумата. Позата му беше самонадеяна и кажи-речи заплашителна.

Той наистина имаше херкулесовско телосложение. Човек се чувстваше изкушен да използва за него библейските думи: „Той е единственият останал от децата на великаните.“ От глава до пети беше загърнат в дълъг бял хаик, чиято качулка обаче бе отметната назад, тъй че се виждаше големият белег, който минаваше напреко през тъмното му лице от едната буза до другата, и несъмнено произхождаше от някаква ужасна рана. Грубо издяланите черти на исполина излъчваха жестокост. Ако починалият шейх имаше макар и бегла прилика със своя брат, вече не ми бе никак чудно, че Бадия не е била щастлива в съвместния си живот с него.

Щом чу думите ми, Фалахд се обърна и ни огледа с учуден и предизвикателен поглед, който накрая остана втренчен в мен.

— Кул шейатин — всички дяволи! Това той ли е?

— Да, аз съм! — кратко му отвърнах.

— Кого търсиш тук?

— Не и теб. Можеш да си вървиш!

Фалахд избълва люто проклятие, сви юмруци и направи крачка към мен.

— Ти дръзваш да кажеш на мен, на шейха на племето, да си вървя?

— Ето къде е шейхът, на когото трябва да се подчиняваш и ти.

При тези думи посочих ханумата. Бедуинът се изсмя презрително.

— Ти си чужденец и не знаеш какво решение бе взето днес за тази жена. Искаш да се биеш с мен заради нея, а ти е неизвестно, че от онзи миг, когато съветът вземе решение за този двубой, тя не е повече шейх на племето. Тя ще принадлежи на победителя, който после ще стане предводител на племето.

— Но нали все още няма победител! Значи сега засега тя си е господарка сама на себе си. Повикан съм от нея да дойда тук, следователно имам пълно право да съм на това място, но не съм свикнал да говоря пред досадни свидетели. Затова още сега ти ще напуснеш това помещение, освен ако нямаш да казваш нещо спешно.

Фалахд направи такова движение, като че искаше да се нахвърли върху мен, ала все пак се овладя. Измери ме обаче с презрителен поглед от глава до пети, щракна с пръсти, засмя се и каза:

— Аллах е пожелал слънцето да изгори акъла ти. Жал ми е за теб, иначе щях да разговарям с теб тъй, както подобава на твоите думи.

— Скоро ще имаш такава възможност — казах аз нарочно с пренебрежителен тон.