Аллах ил Аллах!

През първите часове напредвахме толкова бавно, че според Хилал едва ли щяхме да стигнем дуара преди смрачаване. Това бе неприятно, но нищо не можеше да се направи. Ето защо нямах право да се сърдя на Хилал, че стана неспокоен и непрекъснато ни подканяше да яздим по-бързо. Доставяше ми тайно удоволствие да наблюдавам, че Хилуя почти не се отделяше от нашия водач. Тя бе дъщеря на пустинята и нямаше нужда да е чак толкова сдържана, както това налагат тамошните нрави на нейните посестрими в градовете.

Струваше ми се, че и Хилал харесва своята красива спътничка, което не убягна от вниманието на Халеф, а това пък явно разваляше неговото настроение, понеже предпочиташе да види мен на мястото на Хилал.

Хилал и Хилуя представляваха великолепна двойка. Той бе истински прототип на преливащия от сила син на пустинята, а тя бе надарена с всички онези прелести, които узряват в жаркия юг. Погледът ми ги следеше с истинско удоволствие.

Известно време яздих до водача. Исках да се запозная подробно с разположението и околността на дуара преди да стигнем там, и затова го накарах да ми опише всичко най-точно.

Насред оазиса на бени салахите, встрани от дуара, на голяма площ се издигали мощни зидове, изградени от големи правоъгълни дялани камъни. Несъмнено това били останки от древна постройка от онези времена, когато римляните завладели Египет и с неуморимия си стремеж към всякакво строителство дръзнали да навлязат и в пустинята. Подобни останки, както и останки от великански водопроводи и могъщи крепости, се намират далеч навътре в Сахара, и макар че в наше време са полузасипани от летящите пясъци, все пак си остават свидетели за предприемчивия дух на един народ, който с чутовни усилия и с труд е успявал да влее живот в безжизнената пустиня.

Между тези зидове, разположени върху стръмно издигащо се от равнината възвишение, се намирало жилището на ханумата. Към него водели широки каменни стълби, градени сякаш за някакъв исполински род, които денонощно се пазели от телохранителите на Повелителката на пустинята. Бадия разполагала с тази лична охрана, чийто началник бил братът на нашия Хилал, Тарик, също като някоя коронована европейска владетелка.

Хилал ми описа съвсем точно живота и порядките при бени салахите. Изглежда той напълно се беше съвзел. Вярно че все още главата му бе превързана, но иначе бе заел царствена стойка на поставеното на гърба на товарната камила седло, което Халеф му беше „скърпил“ от какви ли не всевъзможни и невъзможни неща. За щастие умът му толкова бе зает с най-различни мисли, че изобщо не се сети да заговори за затрупания керван. Така ми бе спестено неудобството да измислям някакво оправдание или дори да си послужа с лъжа.

По време на най-голямата жега спряхме да починем за два часа. След като слънцето измина три четвърти от небесния си път, отново поехме през пустинята. Но се изнизаха много дълги часове преди най-после да се промени видът на околната местност. Животните първи усетиха близостта на оазиса и сами ускориха крачките си. Лека-полека пясъкът отстъпи и направи място на обширни площи, покрити с трева, която ставаше все по-гъста и по-гъста. И после… не можехме вече нищо да различим, понеже след краткия здрач бързо се спусна тъмна нощ. Единствено по контурите на сенките успяхме да забележим, че минавахме покрай палми и пасящи стада.

Внезапно пред нас се извиси някаква висока и тъмна маса — навярно онези руини, където се намираше жилището на ханумата. В същото време нейде наблизо се разнесоха три удара върху дъска.

— Какво ли е това? — попита Халеф.

— Сигурно е муадинът — обадих се аз. — Само че не ми е ясно защо тъкмо сега дава този знак. Времето за молитвата при залез слънце отмина. Я да попитаме Хилал!

— Това не е обичайният знак за молитва, а така се свиква джама — обясни младият бен салах. — Хвала на Аллаха, значи все пак пристигнах навреме! Сега ще се реши дали бени салахите ще останат приятели на египетския паша или не.

— Аха! — изплъзна ми се от устата.

— А ще се решава също и участта на ханумата. Тя ще бъде присъдена на Фалахд. После муадинът публично ще го обяви и ще попита дали някой ще пожелае да се бие с Фалахд за нея.

— Но сигурно никой няма да се обади.

— Лъжеш се! — възрази ми той с тон, който не можеше да не ми направи впечатление. — Все ще се обади някой.

— Но нали самият ти ми каза, че брат ти нямал никакви шансове да извоюва ханумата за себе си, дори и ако излезе победител.

— Нямах предвид моя брат, когато споменах, че все някой ще се обади, а…

Той млъкна.

— Ами кого?

— … самия себе си.

— Тъй ли? — попитах учудено.

В същото време от тахтируаната на Хилуя долетя тихо възклицание, изразяващо уплаха. — Ти все още не си се възстановил и е невъзможно да влезеш в ръкопашна схватка с онзи великан.

— С Фалахд няма да разговарям с юмруци, а с куршуми. А там съм непобедим. Хората ме наричат Ибн са’йка28. Когато дулото на пушката ми избълва пламъче, онзи, в когото съм се прицелил, е загубен.

— Но нали самият ти каза, че Фалахд щял да определи с какви оръжия ще се биете.