Аллах ил Аллах!

С разказа си младият човек спечели и моето съчувствие. Вярно, не можех да си поставя за цел да се намеся във вътрешните работи на страната. Именно поради тази причина винаги запазвах ясен поглед за проблемите и положението във всяка страна, която посещавах.

Знаех, че Англия горещо желаеше час по-скоро да дойде времето, когато ще може да сложи ръка на ресурсите на тази толкова богата страна, макар тя да бе съсипана от лошото си управление. Беше ми също така ясно, че някой хубав ден тази цел все щеше да бъде постигната, и че изобщо не бе по силите ми да отклоня тази участ.

Но поне едно нещо сигурно ми бе възможно — доколкото бях в състояние до помогна на хората, които го заслужаваха. При това не мислех само за Хилал, но и за Хилуя. Бяхме прекарали вече толкова време заедно, че неволно се чувствах като застъпник на нейните желания.

Ето защо и ханумата, сестрата на Хилуя, не можеше да ми е безразлична, а още по-малко пък и Тарик, братът на Хилал, за когото си мислех, че сигурно много прилича на Хилал. Впрочем нищо не ми пречеше да изпълня молбата на младежа. Затова след като поразмислих, зададох следния въпрос на бен салаха:

— Колко воини, годни да носят оръжие, има твоето племе?

— Шест хиляди.

— Ако ни се удаде да накараме племето ти да се въздържа от враждебни действия към хедифа, мислиш ли, че така бунтът на останалите пустинни племена ще се провали?

— Убеден съм в това! Въстанието изобщо няма да се вдигне, защото без нас на другите племена и през ум няма да им мине да нахлуят в Маср.

— Тайиб — добре! При това положение съм готов да изпълня молбата ти и да подкрепя вашите планове. Яллах! Нарух — напред! Да тръгваме!

Четвърта глава Повелителката на пустинята

Преди да продължим пътя си Хилал трябваше да се нахрани. Не беше ял нищо повече от двайсет и четири часа. Разпоредих се това да стане отчасти и по една друга причина — за да не може да види, че ще се отдалеча. Най-напред втълпих както на Халеф, тъй и на двете жени изобщо да не споменават нито пред Хилал, нито пред когото и да било другиго, че погребаният под пясъците керван е пренасял пушки и патрони.

После на звездната светлина се добрах до мястото, където бяхме изровили оръжията и кобурите на седлото. Исках пак да скрия тези предмети под пясъка.

Докато с две ръце загребвах пясък и го хвърлях върху стърчащите цеви на пушките, аз размислях, какви ли неясни и не безопасни събития ни предстояха. Макар да очаквахме, че при бени салахите ще сме на сигурно място, и нямаше от какво да се опасяваме, то все пак нямаше да ни навреди, ако и заради личните си цели, успеехме да ги накараме да ни уважават малко повече. Една скромна, но ефектна демонстрация с ракети и фишеци, които бедуините сигурно не познаваха, можеше да ни бъде само от полза.

И така, зарових кобура на седлото в пясъка едва след като извадих от него пакета с ракетите. После напуснах съдбоносното за кервана място, което в нощната тишина и на звездната светлина изглеждаше двойно по-зловещо, и се върнах при моите спътници.

По време на отсъствието ми и докато Хилал се хранеше, Халеф и двете жени не бяха стояли бездейни. Товарната камила беше приготвена за езда, защото бе необходима за Хилал. С течение на времето хранителните ни провизии бяха чувствително намалели, а останалите неща лесно можеха да се разпределят между другите пет животни.

Скоро малкият керван потегли с Хилал начело. Под измислен претекст останах малко назад. Щом спътниците ми изчезнаха зад най-близката дюна, аз се изкачих на гребена на дюната, която отделяше нашия бивак от злополучното място на затрупаните хора и животни, и забих по-здраво в пясъка един бамбуков прът, който бях измъкнал от скелета на един от тахтируаните. Той трябваше да послужи като ориентировъчен знак в случай, че се наложи да потърсим въпросното място. Нямаше защо да се опасявам, че можеше да го издаде и на незвани хора, защото първо, нямах намерение да оставя пушките в пясъка кой знае колко дълго, и второ, едва ли бе вероятно в близките дни да минат някакви ездачи точно оттук.

След това необходимо забавяне и аз се качих на моята джамала и последвах останалите.

Този ден се очертаваше да бъде най-тежкият и изморителният от цялото ни пътуване. Поне така започна. Дълги часове камилите ни трябваше да газят в дълбокия пясък — това беше районът на самума. Едва към обяд положението се подобри. Пясъкът не беше вече толкова дълбок, а и видът му се промени. Стана по-едър, докато преди беше фин като брашно и ни причиняваше големи затруднения, тъй като влизаше в очите и ни пречеше да дишаме.