Аллах ил Аллах!

— Не, не съм му издавала каквото и да било. Само го уверих, че се намира в безопасност и му открих, че съм сестрата на Бадия, чието име той спомена още когато за пръв път дойде на себе си. Това е всичко.

— На’ам, якаса — да, така е — намеси се в този момент непознатият със своя благозвучен глас. — Сихди, вие ме избавихте от смъртта и на вас дължа живота си. Довършете сега това и за Аллах и за Пророка богоугодно дело, като ми изпълните молбата!

— С удоволствие, стига да можем.

— Можете! Моля ви незабавно да тръгнем кам шатрите на бени салахите.

— Незабавно? Не е възможно! Ти непременно трябва все още да се щадиш.

— Да се щадя? Нямам време за щадене. А и не ми е нужно. Не искам да се хваля, но ще кажа истината: само един човек от моето племе ме превъзхожда по сила и издръжливост. И именно заради него искам веднага да тръгнем на път. Става дума да се предпази цялото ми племе от голяма беда.

Не трябваше ли просто да прекратя този разговор и не беше ли по-добре да изпратя младия човек пак „в леглото“? Много ми се искаше да го направя.

Ала от една страна вярвах на уверението му в неговата сила и издръжливост, защото само някой много як мъж можеше да се изплъзне на треската, а от друга страна пък ме безпокоеше забележката му, че сестрата на Хилуя и племето й са заплашени от голяма опасност.

Междувременно Халеф също се събуди, стана и се присъедини към нас. Забелязах, че и той като мен бе немалко учуден от бързото оздравяване на младия човек.

Прислужницата Халуя не се виждаше наоколо. Предполагах че и тя се бе събудила, обаче от скромност просто си кротува зад завесите на своя тахтируан.

— Позволи ми най-напред да ти задам няколко други въпроса — подех аз след по-продължително мълчание. — Но няма ли да седнеш при нас?

Младият човек прие поканата ми и се настани наблизо. Хилуя и Халеф също насядаха на пясъка, като че и те трябваше да си кажат тежката дума по предстоящите за обсъждане въпроси. А нима наистина не бе така, поне що се касаеше до Хилуя? Та нали тя беше болногледачката и нейната задача бе да следи да се окаже на „болния“ необходимото внимание.

— Знаеш ли, че целият ти керван е загинал? — обърнах се към бен салаха.

— Машаллах! Какви ги приказваш? Нямам нищо общо с никакъв керван, а най-малкото пък с този, който ме подреди така.

— Но ние те намерихме в безсъзнание до другите пясъчни могили и беше близко до ума да предположим, че си бил заедно с тези мъртъвци.

— С кои мъртъвци? Не те разбирам. Нима мъжете, които ме пребиха, са мъртви? Да не би пък вие да…?

Беше ясно, че този човек нямаше никаква представа за разразилия се страшен самум, чиято жертва бе станал керванът. Или пък само се преструваше?

Трябваше да се уверя дали казва истината.

— Я ми кажи как се срещна с тези хора!

— С удоволствие. Моят брат ме изпрати да отида до Джарабуб по една работа, за която ще си поговоря с теб малко по-късно. Навярно ти е позната онази прочута местност с толкова оазиси, а?

— Да, знам я — кимнах аз.

— Цялата работа доста се проточи. Когато най-сетне получих желаните сведения, разбрах, че не бива да се връщам у дома по обичайния път на керваните, защото така изобщо нямаше да постигна целта на моето пътуване. Налагаше се да тръгна по прекия път през пустинята, за да не закъснея. Впрочем сега се сещам — полунощ вече мина, значи днес сме йом ал джума19, нали?

— Лъжеш се. Днес е вече йом ал сабт20.

— Аллах карим! Значи цял ден съм бил… съм бил…

— Да, цял ден беше в безсъзнание.

Това разкритие го накара да онемее за няколко секунди. После обаче той скочи на крака и извика:

— Йа латиф — мили Боже! И тази вечер ще е джама, съвещанието на старейшините, което ще решава бъдещето на цялото ни племе! Трябва да тръгна на път… незабавно трябва да тръгна.

Той наистина се накани бързо да се отдалечи, но аз своевременно го хванах за хаика и въпреки съпротивата му го дръпнах да седне на пясъка.

— Уакиф — стой! Закъде си се разбързал толкова?

Личеше си, че младият човек се намира в страшно възбудено състояние, защото измина доста време преди да може да отговори.

— Извинявай! Изобщо не помислих, че без вашата помощ съм напълно безсилен, но те моля в името на всичко, което ти е свято, веднага да дадеш заповед за тръгване, иначе ще пристигнем твърде късно.

— Защо? — попитах най-спокойно. — Ако тръгнем утре сутринта, ще стигнем съвсем навреме.

— Лъжеш се — припряно ми възрази той. — Или може би знаеш къде точно се намира лагерът на бени салахите?

— Не, не знам. За пръв път идвам по тези земи.

— Ето, виждаш ли! А на мен тук всичко ми е добре познато, защото тук е моята родина и ти казвам, че само ако незабавно тръгнем на път, ще пристигнем навреме, за да предотвратим голямо нещастие.

— Ти забравяш, че ние изобщо не знаем за какво става дума и следователно няма как да вземем решение.

— Тамам — прав си! Извинявай, твърде съм развълнуван.

— Най-добре ще е да ми отговориш накратко на въпросите. Какво се случи, след като тръгна от Джарабуб?