Аллах ил Аллах!

Непоносима задушаваща жега бе притиснала пустинята. Беше също както в библейските думи: „Небето над теб ще бъде също като огън, а земята под теб като нажежено желязо“. Изгарящото слънце безмилостно напичаше пясъка, но сам вече пренаситен, той не поемаше повече топлина, а отразяваше обратно убийствената жар, тъй че тя оставаше да трепти над земята като пламнало огнено море, по чиято повърхност танцуваха ослепителни светлини.

За какво мислех ли? За нищо.

Нетърпимата жега изсмукваше от мозъка както всякаква мисъл, така и последната капчица воля. Едва-едва събирах сили колкото от време на време да стана, за да нагледам ранения, който, оставен под грижите на Хилуя, все още спокойно спеше.

Изглежда дъщерята на бени аббасите единствена бе останала пощадена от всеобщата отпадналост. Грижите й за спящия младеж бяха все същите, а очите й се спираха върху лицето му с такъв странен поглед, в който се смесваха състрадание и мечтателно възхищение, че неволно се стъписах. Този израз едва ли бе съставна част от предписанията в служебните задължения на една болногледачка. Какво ли би казал Халеф за него?

Обаче очите на Халеф, комуто изписалите се по лицето на Хилуя чувства сигурно също биха направили впечатление, бяха затворени. Той спеше също както и младият бен салах, а по всичко си личеше, че в своя тахтируан спеше и прислужницата Халуя. Усмихнах се сам на себе си.

Нито на мен, нито на Халеф беше убегнало, че по време на цялото ни пътуване замечтаният поглед на Хилуя не се откъсваше от мен. Но тъй като се правех, че изобщо не забелязвам нейните мечтания, след една последна въздишка тя затвори в сърцето си своите чувства и започна да се държи към мен резервирано, макар да остана по сестрински любезна. Но ето че, както изглеждаше, младият тъй безпомощен бен салах събуди в нея нови нежни чувства. Това можеше само да ми е добре дошло. Той беше мъж от нейния народ, а фините, донякъде дори благородни черти на лицето му събудиха и моите симпатии.

Ако в този случай най-благородните женски качества, състраданието и милосърдието, доведяха до любов, то това щеше да е като Божи дар за красивата дъщеря на пустинята.

По едно време, въпреки сипещата се върху мен слънчева жар, се изкачих горе на гребена на дюната. От само себе си се разбираше, че с нашите слаби средства и възможности не ни бе възможно да изровим от пясъците целия керван и не можехме да вземем пушките. За тази цел ни беше необходима чужда помощ. Но откъде? В момента и самият аз не бях наясно.

Във всеки случай можех поне да си отбележа мястото, където керванът бе намерил своя ужасен край. С помощта на компаса и, вземайки предвид изминатото разстояние, приблизително пресметнах географското положение на точката, където се намирахме. После начертах в бележника си разположението на околните дюни и така направих всичко възможно и всичко необходимо, за да успеем отново да открием въпросното място.

Двата брадати лешояда отдавна се бяха оттеглили и през цялото време на престоя ни не се мернаха повече. Минаваше час подир час, но раненият продължаваше да спи. Стана следобед, после дойде вечерта — болният не се беше помръднал. Само гърдите му се повдигаха и спускаха — дишаше бавно и равномерно. Настъпи нощта. След скромната си вечеря ние се приготвихме за сън.

Преди това обаче отидох още веднъж при спасения от нас млад човек. Той продължаваше да спи — дишаше все така спокойно и равномерно. До този момент не се забелязваше следа от треска. Изобщо дълбокият му сън изглежда не беше признак на пълно изтощение, а оздравителен сън, който, както е известно, винаги е много продължителен и дълбок. Е, толкова по-добре за него! В такъв случай можехме да се надяваме, че щеше да издържи дългата и изморителна езда на следващия ден без особена опасност за здравето си.

Препоръчах на Хилуя също да легне да поспи и да нареди на прислужницата си да бди над болния вместо нея. После се върнах при моята камила. Халеф бе вече заспал, а и аз скоро потънах в обятията на Морфея.

Събудих се, защото някой ме хвана леко за ръката. Пред мен стояха двама души. На звездната светлина успях да разпозная Хилуя и… младия бен салах. Сигурно беше минало вече полунощ.

— Сихди, извинявай, че смущавам съня ти — поде Хилуя, — но преди малко този бен салах се събуди и настоятелно поиска от мен да му обясня какво е станало и къде се намира.

— От теб ли? Но струва ми се ти трябваше да предадеш на прислужницата си грижите за болния през нощта, нали?

Тя се посмути.

— Наистина, ти ми нареди да легна да спя, но си помислих… исках… никак не бях изморена.

— Така ли? — отвърнах с усмивка. — И си разрешила на поверения на твоите грижи болен да стане? Въпреки че все още е толкова безсилен?

— Сихди, той искаше така — извини се тя. — Каза, че трябвало веднага да говори с теб, а след като възразих, че са му необходими почивка и спокойствие, той ме закле в името на моята сестра Бадия да го заведа при теб.

— В името на твоята сестра? Значи вече си се разприказвала, а?

Хилуя енергично отхвърли подозренията ми: