Аллах ил Аллах!

И така, без да се колебаем продължихме да разравяме пясъка, като и този път имахме късмет.

Не след дълго ръката ми се натъкна на някакъв предмет, който на пипане приличаше на нещо от кожа и скоро се оказа, че е един от кобурите на седлото. Следователно джамалата е била използвана не само за пренасяне на товари, но и за ездитно животно. Първото нещо, което се показа на бял свят, когато отворихме кожения кобур, беше турско наргиле, една от онези водни лули, които за ориенталците са също тъй необходими, както и за европейците кесиите с пури. Останалата част от кобура бе запълнена от добре свързан пакет. Когато го отворих, за моя най-голяма изненада открих цяла колекция от какви ли не фойерверки. Ракети и фишеци в ръцете на синовете на пустинята! И насън не би ми минало през ума! Ориентът започваше да става твърде модерен!

Изглежда кобурът беше вече празен. За всеки случай бръкнах в него още веднъж и добре, че го направих. Най-отдолу се намираше някакъв съвсем плосък предмет, увит в кожа. Беше един от онези евтини и най-обикновени портфейли, каквито се продават под път и над път. Той съдържаше само два документа, които обаче изцяло привлякоха вниманието ми.

Единият от тях беше документ за доставка на стока, издаден от английска фабрика за оръжие и подписан от някой си Хулам. От него ставаше ясно, че на племето на бени зуафите трябваше да се доставят триста пушки с по хиляда патрона за всяка от тях. Вторият документ представляваше писмо от същия Хулам до Махмад Ибн Али, шейха на бени зуафите. То бе всъщност удостоверително писмо за водача на кервана. В него се съобщаваше на шейха, че керванът се състои от десет животни и трима камилари, без да се брои водачът.

Това беше всичко. За мен то бе напълно достатъчно. Пак бях имал късмет, че веднага се натъкнахме точно на камилата, която принадлежеше на водача на кервана, и там намерихме тъй желаното обяснение за всичко.

През цялото време, докато четях документите, Халеф ме наблюдаваше. Щом свърших, той ме попита:

— Сихди, разбра ли, какви стоки пренася керванът?

— Да. Триста пушки и триста хиляди патрона.

— Триста хи… машаллах!

Халеф ме зяпна безкрайно изненадан. После продължи:

— Акълът ми се взе. И за кого е всичко това?

— За бени зуафите.

— Ами май че туй е племето, което живее близо до бени салахите, само дето са малко по на юг. Че защо са им толкоз много пушки?

— Имам някои предположения. Не си ли спомняш вече какво разправяха за Египет в Куфарах?

— Имаш предвид онази история, че синовете на пустинята по границата с Маср не били доволни от хедифа18 и затова замисляли въстание, нали?

— Да, безспорно предстоят размирици, които на всичко отгоре се подкрепят и от падишаха, понеже вицекралят е станал за него вече твърде силен и независим.

— Тогава навярно мислиш, че тези пушки трябва да послужат за подготовката на бунт на бени зуафите срещу хедифа, а?

— Убеден съм в това.

Бях убеден и в нещо друго.

Обстоятелството, че пушките бяха английско производство, правеше твърде логично подозрението, че Англия също бе замесена в играта, както винаги, когато ставаше въпрос да се бди над „запазването на английските интереси“. Та нали на земята си остава неписаният закон, че силният винаги взема, а слабият дава, докато накрая няма вече какво да даде. И този закон е валиден навсякъде — между расите и между народите, в градовете и в най-малките села. И това ще е така чак до деня, когато учението за истинската любов се всели във всяко сърце.

Ето, такива мисли ми минаха през ума, ала аз мъдро не ги споделих с Халеф, а си ги запазих за себе си.

— Сихди, ти на чия страна си, на страната на падишаха, дано Аллах го дари с хиляда години живот, или на страната на хедифа?

— Халеф, нали знаеш, че не се меся в политическите разправии!

— Хазра — жалко! Но на кого би помогнал, ако все пак ти се наложи да вземеш страна в тези разправии?

— Хмм! Трудно е да се отговори на този въпрос. Ако падишахът се стреми да запази господството си в Маср, той очевидно е в правото си. Но, от друга страна, и Исмаил паша, хедифът, си има своите права. Смятат го за самовластен и разточителен човек, но той мисли доброто на тази страна и във всички случаи е по-загрижен за нея от своя предшественик. И ето че вместо открито да се изправи срещу него, падишахът се опитва да вдигне въстание и така да подкопае властта му, което не е справедливо.

Халеф ме погледна изпод вежди и попита:

— Значи си на мнение, че ще стане лошо, ако бени зуафите получат пушките и подготвят бунт срещу хедифа, а?

— На всяко кръвопролитие гледам като на нещо несъвместимо с Христовото учение.

— Но тогава ти не бива да се отбраняваш, когато те нападнат. Така ли е, сихди?

— Не, Халеф. Неизбежната самоотбрана е нещо друго. Изключение прави и необходимостта да помогнеш на някой човек или пък да предотвратиш престъпление. Но всяко кръвопролитие, което е резултат от насилие или алчност, си остава престъпление.

— Е, няма причина да се натъжаваш, защото бени зуафите няма да получат пушките.

— Няма ли? Защо?

— Ами защото ще ги задържим за нас. Ние ги намерихме.