Аллах ил Аллах!

Сигурно се касаеше за човек или може би дори за неколцина.

Но защо ли бяха дошли в тази ужасна пустош? И бяха ли все още живи? Вероятно не, понеже в противен случай лешоядите предпазливо щяха да останат по-надалече. Ала първоначално птиците са били вече накацали на земята и едва при приближаването ни се вдигнаха във въздуха.

И така, възможно бе да става дума само за трупове. Но дали наистина бяха само трупове? Нима ако се касаеше за повече хора, не можеше сред тях да се намира и някой все още жив, който да се нуждае от помощта ни?

Без да кажа нито дума на спътниците си, насочих моята камила към мястото, откъдето лешоядът излетя във въздуха, и сега двете птици описваха широки кръгове над него.

Халеф ме последва заедно с двете жени. Пътят ни минаваше през гребените на дългите дюни и през падините между тях. През гребените се движехме доста бързо, ала падините пресичахме с такова темпо, което не можеше да се нарече повече езда, а най-много — влачене. Имах чувството, сякаш при всяка своя стъпка моята камила трябваше да полага големи усилия, за да измъква краката си от пясъка.

Най-после… стори ми се, че за това кратко разстояние ни беше необходима цяла вечност… аз спрях животното си на гребена на последната дюна. Пред мен се намираха… да, какво ли беше това, което виждаха очите ми там долу в падината?

Дюните, през които се движехме, предлагаха за окото или острите линии на гребените си, или меките полегати контури на падините. Нищо друго не разнообразяваше пейзажа! Но тук! Отгоре това приличаше на хаотично разхвърляни надгробни могили.

Надгробни могили!

Да, ето това беше! Вече знаех, какво имаше пред мен и как можех да си обясня странните явления през последната нощ.

Но още преди да успея да изразя гласно мислите си, зад мен се разнесе гласът на Халеф, който тъкмо в този момент се изкачи на върха на дюната заедно с жените.

— Аллах карим! Самумът! Тази нощ духовете на пустинята са взели своите жертви! Уаллах! Биллах! Тиллах! Там долу е затрупан цял керван! Колко добре стана, че ние… че ние…

Той не довърши изречението, а ми отправи странно безизразен поглед. Страните му пребледняха, но и аз признавам, че в този момент, въпреки голямата жега, по гърба ми преминаха леденостудени тръпки.

Лицето на младата бинт аббас бе смъртно бледо, а широко отворените й очи се бяха втренчили в красноречивите малки хълмчета под нас. Нейната прислужница бе затворила очи, като че не можеше да понесе тази гледка.

Да, колко добре стана, че бяхме „принудени“ да прекараме последната нощ в дуара!

Доста време се гледахме един друг безмълвно в пребледнелите лица. Всеки от нас съзнаваше страшната опасност, която е била протегнала към нас ръце, за да ни сграбчи, съзнаваше, че сме се разминали с нея на косъм.

В подобни мигове хората, които не са съвсем лекомислени, просто мълчат. Всяка изказана мисъл би прозвучала като сквернословие или като обида на една могъща сила, която според определени всемъдри и всеблаги планове направлява съдбините на всички нас.

В такива мигове всяка дума би въздействала смущаващо… с изключение на молитвата.

Халеф притежаваше точно това правилно усещане. Без да го е грижа за нас и за онова, което ще направим, той слезе от камилата си и коленичи в дълбокия пясък с лице към Мека. А после силно и тържествено от устата му се разнесоха думите на фатиха, първата сура от Корана:

— В името на всемилостивия Бог! Хвала и слава на Бога, на повелителя на световете, който ще властва в съдния ден. На теб ще служим и на теб ще се молим най-горещо, за да ни поведеш по правия път, пътя на онези, които се радват на милостта ти, а не по пътя на онези, на които се гневиш, и не по пътя на заблудените.

Халеф изрече тези думи със сведена глава. После обаче я изправи и като вдигна ръце, продължи:

— Всичко, което е на небето и на земята, слави Бога. Негово е царството небесно, нему се полага възхвалата, защото той властва над всички неща.

Това беше началото на шестдесет и четвърта сура. Докато с всички предписани поклони той продължаваше да се моли, коленичил на земята, молитвата му бе придружавана от тихото мърморене на двете жени, а и от моето сърце към небето политна гореща благодарствена молитва към Бога, който за съвсем кратко време повторно ме избавяше от ужасна смърт.

Тази сцена бе наистина много странна, долу под нас бе затрупаният от пясъка керван, който толкова бързо беше заспал съня на смъртта. До мен бяха моите молещи се спътници. Около нас — гребените и падините на дюните, които поне от разстояние имаха измамна прилика с леко развълнувано море. А над нас оловносивото небе бе надвиснало като зловещ мъртвешки саван.

Колко ли хиляди „корабокрушенци“ бе погълнало вече Бахр бала ма, Морето без вода!