Аллах ил Аллах!

— Вий вземете мой фалшив съпруга и мой същински любима и аз с право би сърдит с вас. Ама мен туй хич не минава и през ума. Дръжте си я! Затуй пък ще даде ви съвет добър: ако се жените, не взема дъртофелница, а добре поглеждат най-напред лице! А сега — сбогом! Аз се радва, ако пак нявга с вас нейде се сблъска. Аллах запази ви здраве в тоз час и во веки веков!

Трета глава Погребаният керван

„Видя Сара, че синът, когото египтянката Агар бе родила Аврааму, се присмива (на сина й Исаака), и рече на Авраама: изпъди тая робиня и сина й, защото синът на тая робиня не бива да наследи заедно с моя син Исаака.

Авраам стана сутринта рано, взе хляб и мях с вода, и даде на Агар, като й тури на рамо; даде й и момчето и я изпрати. Тя тръгна и се заблуди в пустинята Вирсавия.

Водата в мяха свърши и тя остави детето под един храст, и отиде, та седна надалеч, колкото един изстрел от лък. Защото тя рече: не искам да видя смъртта на детето. И седна (надалечко) срещу (него), и викна, та заплака.

И Бог чу гласа на момчето (оттам, дето беше то); и Ангел Божий от небето извика на Агар и й рече: що ти е, Агар? Не бой се; Бог чу гласа на момчето оттам, дето е то; стани, дигни момчето и го хвани за ръка, защото Аз ще произведа от него голям народ.

И Бог й отвори очите, и тя видя кладенец с (жива) вода, и отиде, та напълни мяха с вода и напои момчето.

И Бог беше с момчето; и то порасна, и заживя в пустинята, и стана стрелец с лък.“

В последните дни, докато яздехме самотни по пътя си из печалната пустиня, тези думи от първата книга на Мойсей ми минаха не веднъж и дваж през ума.

Нищо друго не предразполага човека към размисъл така, както подобно пътуване през необятната пустиня. Там няма начало и край, няма никаква граница. Погледът ти не намира каквато и да било опорна точка, където окото да може да се спре. Нищо не привлича твоето внимание, а душата ти, която нищо не смущава, сякаш се самовглъбява и затваря в себе си. Получаваш чувството, че е станала по-свободна, и като че в дейността си не среща предишните пречки. Живееш повече с вътрешния си мир, отколкото с външния свят. А в това усамотение се раждат такива мисли, каквито иначе са ти съвсем чужди, но те ти отварят портите към един свят, чиито праг дълги години не си могъл да прекрачиш заради безброй незначителни външни подробности, чужди на същността на нещата.

Сурова и жестока бе участта, сполетяла Исмаил, сина на прислужницата, която му бе отредена от една властолюбива жена, уязвена тъкмо в нейните майчински чувства.

Сурова и жестока бе също и участта на неговите дванайсет сина, както и на техните потомци, бедуините.

В хазарта на живота те бяха изтеглили една от най-слабите карти.

Родината на бедуините е пустинята. Тя е строга и неумолима към синовете си, а затова пък те са жестоки и безогледни към другите хора, които не са техни близки или приятели.

Те никога не могат да забравят или да простят на „Сина на пророчеството“, че заради него техният праотец Исмаил е бил отритнат и прогонен в пустинята, а тяхната ненавист към евреите е може би по-голяма дори и от омразата им към християните.

Учението на Мохамед е намерило в тяхно лице своите най-усърдни и най-непримирими привърженици. Лесно и безпрепятствено то е завладяло сърцата им, които, в резултат на големите лишения, съдени им да търпят през целия си живот, са станали твърде чувствителни и възприемчиви и към плътските удоволствия и наслади на джанната15, който ислямът умее да им опише в примамливи краски. Тяхното вероизповедание се състои в думите — Аллах ил Аллах уа Мохамед расул Аллах. С тази повтаряна безброй пъти фраза се изчерпват горе-долу всичките им религиозни познания, които намират оскъдна почва за развитие и обогатяване единствено още в уморителния сух формализъм на мохамеданския религиозен живот.

Освен това техният мисловен свят не е кой знае колко оживотворен от религиозни представи, макар че на синовете на пустинята не може да им се отрече способността и нагласата за една по-дълбока религиозност. Ала вечната борба за съществуване, както и суровите житейски условия, на които са подхвърлени, са ги направили сурови и безчувствени и са унищожили благородните чувства в техните сърца.

Любовта към ближния, може би най-висшата повеля на християнството, им е съвсем чужда, тъй като и те намират в пустинята много малко любов. Пустинята не им дава нищо, тя изисква само жертви от тях и затова те са станали съвършени себелюбци и са склонни да гледат като на своя законна собственост на всичко, до което могат да се докопат. За да се сдобият с нещо, което им харесва, са готови да се бият на живот и смърт за него с истинския му собственик.

„Той ще бъде между човеците като див осел; ръцете му ще бъдат против всички и ръцете на всички — против него.“ Това предсказание към майката на Исмаил се е сбъднало дословно. Със своите диви, разюздани и разбойнически набези синовете на пустинята и до ден днешен си остават верни последователи на своя родоначалник.