Аллах ил Аллах!

Е, ами тогава ни се налагаше да си опитаме късмета без водач. Съзнавах, че поемаме голям риск и се съмнявам дали днес, когато пиша тези редове, бих събрал куража и дързостта отново да поема такава отговорност.

Но защо ли носех със себе си компас? Той можеше съвсем задоволително да ни замести водача, който в тези непознати и неизследвани земи и без друго нямаше да ни е кой знае колко полезен.

И наистина имахме късмет.

Успяхме да изминем доста голямо разстояние, като почивахме през деня по време на най-голямата жега, а за пътуване използвахме само утринните часове и късния следобед, та дори и част от нощта.

Разбира се, че никъде не намерихме вода. Но още при напускането на Куфарах меховете ни бяха напълнени до пръсване и до този момент нито на хората, нито на животните се беше наложило да страдат от жажда. Дори имахме достатъчно количество от тази скъпоценна живителна течност за следващия и по-следващия ден, което ще рече повече, отколкото ни бе нужно по предварителните ни пресмятания.

Когато вечерта на четвъртия ден от пътуването ни започнахме приготовленията си за лагеруване, изпитвахме приятното чувство, че за последен път ни се налага да вършим тази работа. Надявахме се, че вечерта на следващия ден ще можем да изпънем изморените си тела в шатрите на бени салахите.

Последната част от пътуването ни бе много тежка и изморителна. Трябваше да прекосим един уар16 от скални късове и камънаци, струпани или разхвърляни в невъобразим безпорядък. Беше невъзможно да спазваме точно указанията на стрелката на компаса. На всичко отгоре високите каменни блокове ни пречеха на видимостта и можехме да сме доволни, че в този хаос, в който непрекъснато ни се налагаше да сменяме посоката си, изобщо се придвижвахме напред.

Въпреки всичко изминахме значително разстояние и когато вечерта си легнахме да спим, изчисленията с компаса и картата ми показаха, че до следващата вечер нямаше как да не стигнем целта си.

Никой от нас не подозираше, че през тази нощ, косата на смъртта щеше да изсвисти съвсем близо над главите ни.

След полунощ се събудих от някакво странно свирене, което се носеше във въздуха…

То се повтори няколко пъти и същевременно почувствах как някакъв лек, но изгарящо горещ ветрец облъхна лицето ми. Въздухът стана толкова тежък, че цялото ми тяло се окъпа в пот. След известно време странните звуци престанаха, а заедно с това забележимо отслабна и споменатата жега. Белите ми дробове отново можеха свободно да дишат.

По онова време все още нямах достатъчно опит, за да мога правилно да изтълкувам тези особени явления, които ставаха във въздуха. Халеф и двете жени, събудили се като мен, също не бяха в състояние да ми дадат някакво обяснение. Те живееха в степите и не бяха запознати с атмосферните явления в пустинята.

На следващото утро, след двучасово лутане из дуара, най-сетне го оставихме зад нас. Отвсякъде ни обграждаше пясъчната пустиня с нейните вълни от плоски пясъчни дюни. Вярно, че за нашите животни не бе никак лесно да газят в дълбокия пясък, ала въпреки това всички си отдъхнахме с облекчение. Халеф не можа да се въздържи да не даде израз на напиращите в сърцето му чувства.

— Хамдулиллах! Да благодарим на Аллаха, че ни изведе от това преддверие на геената! Не ви ли се струва, че тук сякаш сатаната е направил на парчета един цял свят, а после с отделни късове си е играл на народна топка? Дано Аллах ни закриля и пази от дявола с девет опашки, и дано го низвергне в най-тъмните дълбини на пъкъла, а ако ме пита мен, може да го изпрати и в този уар, изоставен от всички добри джинове17!

Съгласихме се с него, макар и без да използваме подобни цветисти изрази.

Какви глупаци сме били само!

Скоро щяхме да разберем, че всъщност проклетият уар е бил за нас небесна благословия, и че ни е спасил живота, защото, ако не беше този „сатанински уар“, то предишния ден щяхме да се придвижим значително по-бързо напред. Щяхме да пренощуваме в откритата пустиня и костите ни и до ден днешен щяха да се белеят в пясъците й.

Все повече грижи ни създаваше обстоятелството, че едва ли не с всяка крачка пясъкът ставаше все по-дълбок и това все повече затрудняваше ездата ни. Най-добре беше, доколкото ни бе възможно, да се движим по гребените на ниските дюни. Ако нещата продължаваха да се развиват все така, това щеше да означава край на мечтите ни още същата вечер да стигнем нашата цел.

Току-що бяхме спрели на гребена на една ниска пясъчна „вълна“, за да дадем възможност на животните малко да си поотдъхнат, когато викът на Халеф наруши тишината:

— Ал бюдж — брадат лешояд!

Учудено погледнах натам, накъдето сочеше протегнатата му ръка. И действително, на около един пушечен изстрел на север, във въздуха се виждаше да се рее един лешояд. Ето че в същия миг и друга птица излетя от земята. Бях изненадан, дори слисан. Тук сред най-безутешната пустиня два лешояда! Какво ли означаваше това?

Във всеки случай невъзможно беше да става въпрос за мършата на някой чакал или пък друг хищник, защото какво ли би могъл да търси той в тази пустиня?