Аллах ил Аллах!

— Сихди, няма да намериш друг човек, който да познава пустинята толкова добре като мен. Поне никой друг няма да поеме риска сам да я прекоси. Разполагах с превъзходна хаджина и дотогава не бях имал никакво по-особено преживяване. И ето че тъкмо когато се бе вече почти смрачило, насред пустинята се натъкнах на един керван, който се беше разположил на бивак.

— Кога стана това?

— Завчера вечерта.

— Продължавай!

— Можеш да си представиш учудването ми, но също и смайването на керванджиите. Попитаха ме откъде идвам и накъде съм тръгнал. Отговорих им самата истина, ала те не ми повярваха. Очевидно ме взеха за член на някой джум21, дошъл, за да ги шпионира или пък самите те бяха разбойници. Когато слязох от седлото, те внезапно се нахвърлиха върху мен и ме повалиха с приклади на земята.

— Значи не знаеш, какви стоки е пренасял този керван?

— Не. Нямах време дори да ги попитам. Но навярно вие знаете, а?

Не смятах, че ще е особено разумно веднага да му кажа всичко и затова отвърнах уклончиво:

— А ти не знаеш ли, че целият керван е затрупан с пясък?

— Машаллах! Какво говориш? Затрупан? Истината ли казваш?

— Не те лъжа. Аллах наказа тези мъже за престъплението, което са извършили спрямо теб. През нощта се изви самум и всички до един преминаха по моста на смъртта.

Известно време бени салахът не проговори нито дума. Онова, което чу, го порази. Едва след някоя и друга минута той попита, като заекваше.

— Но… щом всичките… са мъртви… как така само… само аз съм…?

— Мястото, където са те повалили, е по-нависоко от самия бивак на тези хора. В резултат на това пясъкът, който те покриваше, не беше нито толкова дебел, нито толкова сбит, тъй че си се спасил от задушаване.

Младият човек дишаше тежко.

— Аллах ил Аллах! Азраел22 е изпратил стрелата на смъртта към сърцето ми, ала не е улучил. Хвала на Аллаха, а също и на теб, о, чужденецо, заради твоята помощ! Хилал ще ти бъде благодарен до последния си дъх.

Значи Хилал се казваше този млад великан, който седеше до мен в такава стойка, сякаш голямата загуба на кръв изобщо не му се беше отразила. И сега, когато вече не спеше, той пак ми правеше много добро впечатление. Въпреки че преди малко бе допуснал да го обземе силно вълнение, той все пак имаше вид на човек, който умее да се владее и не върши току-така нещо необмислено.

Звездната светлина ми бе достатъчна, за да забележа, че той се харесваше и на още някой — на Хилуя. Тя седеше неподвижно до него и не откъсваше поглед от лицето му.

— Преди малко спомена, че племето ти е заплашено от голяма беда. Какво искаше да кажеш?

— Още днес преди смрачаване трябва да стигна до шатрите на моето племе, защото джамът ще реши, дали между бени салахите и пашата на Египет ще има мир или война.

— Е, и?

— Разумните хора от племето са убедени, че ще имаме действителна изгода само, ако продължим добрите си отношения с пашата.

— В това все още не виждам никаква опасност.

— Но най-влиятелният човек на племето е за война.

— Кой е той?

— Фалахд, братът на починалия шейх.

За мен това не беше нищо ново.

Хилуя ми беше разказвала, че сестра й се омъжила за шейха на бени салахите, който бил три пъти по-възрастен от нея. Не я питали много-много дали е съгласна или не, понеже в онези страни решава волята на бащата. Тя никога не била виждала шейха, не знаела, дали ще може да го обикне, ала той бил прочут човек и приятелството между племената трябвало да бъде затвърдено именно като шейхът на бени салахите вземел за жена дъщерята на бени аббасите.

По-късно Хилуя много рядко получавала вест от сестра си и никога не могла да узнае, дали Бадия е била щастлива като съпруга на шейха. После той умрял и оттогава младата вдовица властвала над племето, което под нейното ръководство живеело много добре. Стадата се множели при нейното миролюбиво управление, числеността на воините нараствала. Тя много умело успяла да накара околните племена да я уважават. Прякорът, който й дали, „Ханума на пустинята“, свидетелствал най-добре за почитта и авторитета, на които се радвала.

— Ами ханумата? И тя ли е за война? — продължих да го разпитвам.

— Не, тя е за мира, обаче Фалахд и неговите привърженици надделяват. Те казват: една жена не може вечно да е шейх. Неудържимо е станало всеобщото желание отново да се венчае и тя не може дълго да му се противопоставя.

— В такъв случай важното е Бадия да си вземе такъв мъж, който да е настроен приятелски към хедифа.

— И на нея така й се иска, ала нейният избраник е беден.

— Кой е той?

— Той е … той е… моят брат Тарик.

Младият човек изрече тези думи колебливо. Ако беше светло, вероятно щях да видя как лицето му се изчервява.

Седналата до мен Хилуя издаде тихо възклицание, изразяващо учудването й.

— Нима това е толкова лошо? Ханумата е толкоз по-богата — отвърнах аз.

— Де да беше само това! Ала братът на умрелия шейх вече поиска ръката й.

— О, язък, олеле! Значи Фалахд! Според вашите закони тя принудена ли е да го вземе за мъж?