Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

Ако в Кайро беше неприятно горещо, то в Абидос, кой­то се намираше на триста четиристотин и петдесет киломе­тра по на юг, в покрайнините на Сахара, беше агонизиращо. Температурата надхвърляше сто градуса по Фаренхайт141, а ако случайно се появеше някакъв ветрец, той носеше със себе си стипчив пясък. Нина вече беше започнала втората си бутилка с вода, а беше едва сутринта.

Както обикновено, Еди не изглеждаше впечатлен от ус­ловията и продължаваше да носи коженото си яке; единстве­ната му защита от изгарящото слънце беше кърпа, завързана на главата му, за да предпазва оплешивяващото му теме.

- Можеше и да е по-лошо, скъпа - отбеляза той. - Поне е суха жега.

- Много смешно - сопна му се Нина. Бледата ѝ кожа я беше принудила да се увие от глава до пети и за разлика от съпруга си, тя изнемогваше от горещината. - Боже, мразя пустините. Защо най-интересните руини винаги се намират на подобни забравени от Бога места?

Но независимо от лошото ѝ настроение, тя си оставаше впечатлена от онова, което ги очакваше. Останките на древ­ния град Абидос заемаха голяма площ, великолепието на храмовете контрастираше ярко с грозното малко селце, кое­то се намираше близо до тях. Но когато застанаха пред по­стройките, те осъзнаха, че модерният свят е останал буквално и преносно зад тях, а пред погледите им, освен частично засипаните останки от Озириона, се простираха единствено бледата пустош и далечните скали на Западната пустиня.

Цялото място беше почти изцяло на тяхно разположе­ние. Междуградският автобус, който бяха следвали, продъл­жи към следващата си спирка от обиколката на Горен Еги­пет. Наблизо се навъртаха двама полицаи - свободните по­сещения на руините не бяха позволени, - но един скромен подкуп ги убеди да се разходят за няколко часа до селцето.

- И така, какво търсим? - обърна се Нина към Мейси. - Ти си експертът.

- Е, не мога да се определя точно като такава - отвърна момичето с фалшива скромност.

- Не разполагаме с друг - рече презрително Нина. - Така, какво да правим?

Мейси се обърна към една много по-голяма и по-запа- зена постройка, която се издигаше зад тях.

- Това е храмът на Сети или Сетос - каза тя, - построен от сина му Рамзес Втори някъде около 1300 година преди новата ера. Той има уникална архитектура. Всички остана­ли египетски храмове се строят в права линия, нали? Вли­заш през входа и вървиш право напред. Но този тук - тя по­сочи към една част отдясно - образува чупка.

- Харесвам чупките - каза Еди.

Нина му изшътка.

- Защо са избрали такава форма?

Мейси погледна към Озириона.

- Смята се, че Храмът на Сети и Озириона са построени по едно и също време. Поне така пише в повечето книги. Така смята и професорът ми. Но за мен това няма голям смисъл, а се оказа, че доста археолози също смятат така. Защо ще тръгнеш да строиш храма с чупка, за да избегнеш съседната сграда, ако ги строиш едновременно? Разполагали са с достатъчно място, за да издигнат втората сграда по-далеч от първата. - Тя посочи празната пустиня покрай руините.

- Значи има и друга теория? - попита Нина.

Мейси кимна.

- Някои смятат, че Озирионът вече е бил тук много пре­ди 1300 година пр. н. е. Бил е погребан под пясъка, но Рамзес го е открил, докато е строял храма на Сети. Строежът е бил твърде напреднал, за да се спира работата, но не е искал и да събаря Озириона… затова променил строителните пла­нове и поискал храмът да бъде построен до него.

- Защо толкова е искал да го запази? - попита Еди.

Нина знаеше.

- Защото е единственото копие на гробницата на самия Озирис. Векове по-рано е била изгубена истинската, но те осъзнали, че разполагат с дубликата ѝ.

- И ако са били прави - каза Мейси, - някъде вътре тряб­ва да се намира окото на Озирис.

- Което сочи пътя към пирамидата. Остава ни само… да го намерим.

Те тръгнаха по пясъка към Озириона. Той представля­ваше яма, на дъното на която се виждаше издигната пост­ройка, към която водеха стъпаловидни стени. В сравнение с пищната елегантност на храма на Сети оголените руини из­глеждаха почти груби, построени от обикновени гранитни блокове. Подът на коридора, дълъг около трийсетина метра, започваше от басейн, пълен със застояла вода.

Еди изкриви лице с отвращение.

- Не очаквах, че ще дойда в проклетата Сахара, за да газя във вода. Ако знаех, щях да си нося гумените ботуши.

- Не е чак толкова дълбоко - каза Нина, спускайки се по стълбите към самата сграда. - Надявам се. - Тя предпаз­ливо потопи крак в зеленясалата вода и откри, че дълбочи­ната ѝ е няколко сантиметра. - Ох. Добре, че не дойдохме през дъждовния сезон. - Тя се обърна към Мейси и Еди, ко­ито се присъединиха към нея; в този миг забеляза един от­вор в северозападния край, зад който започваше тъмен про­ход. - Това къде води?

- Това е тунел, който стига до северния вход - отвърна Мейси, проучвайки диаграмата в пътеводителя си.

Еди надникна вътре.

- Сега не води до никъде - затрупан е. Надявам се, че окото не е вътре. - Той прецапа до другия край на коридора.