Ангелиада

— Данните получени и калибрирани — потвърди Хорвак. — Готови сме за действие.

— Добре. — Леши премести поглед към дисплея, изобразяващ „Баланики“. — Стреляйте при първа готовност.

— Слушам, сър. Огън!

Нямаше много за гледане — проблясък на прага на усещането точно пред кръга предупредителни светлини около отвора на носа на „Баланики“. Но сензорният дисплей показа онова, за което човешките очи бяха прекадено бавни — тънката черна ракета, задвижена от изстрелващите електромагнити на „Баланики“, премина през цялата му дължина и се нахвърли срещу далечната планета. Леши отново се обърна към основния дисплей, като отброяваше наум секундите. И внезапно собствените двигатели на ракетата запламтяха с невероятна жестокост и ѝ придадоха допълнително ускорение, което моментално би унищожило всеки човешки екипаж.

На „Комитаджи“ щяха да са му необходими два дни за да стигне до Лорелей. Останките от ракетата щяха дя изминат същото разстояние за по-малко от час.

И ако компютърните изчисления бяха верни, бойната глава щеше да се разпадне в облак стограмови ултрабързи частици, които щяха да пометат лорелейския скоростен катапулт и да отрежат последния начин на емпирейците да установят връзка с останалата вселена.

Леши знаеше, че на един мирски свят изстрелването на предупредителна куриерска капсула щеше да се забави най-малко час. Никой не знаеше дали на един свят, намиращ се под ангелски контрол, целта ще бъде поразена навреме.

Нито пък дали изобщо ракетата ще успее да намери целта си. Ако прицелването беше погрешно или гравитационните сили или слънчевият вятър я отклоняха дори съвсем малко, тези стограмови отломки щяха да се врежат в самата планета със скорост само няколко пъти по малка от скоростта на светлината.

И пораженията върху населението щяха да са хилядократно по-големи от щетите, нанесени от капсулите ни Страшния съд върху няколкото кораба на ЕмОт.

Върху невинни хора. Хората, чието спасение бе основната причина за тази акция.

— Губим време, комодор — нетърпеливо се обади Телторст.

За съжаление, този път дребосъкът бе прав. Ракетата и Лорелей сега се намираха в ръцете на съдбата. Независимо дали бяха изпратили предупреждение, или не, следващата задача на „Комитаджи“ си оставаше същата — да постави под контрол основния катапулт.

За предпочитане преди правителството на Лорелей да успее да се окопити и да изпрати през него кораб. Но така или иначе трябваше да се действа.

— Пълен напред — нареди Леши. — Поемаме по възможно най-краткия курс към Лорелей.

И докато предупредителните сигнали звъняха и огромният кораб се раздвижи, се питаше какво ли е станало с Коста.

Коридорът на болницата бе тих, осветлението — леко приглушено, и Чандрис незабелязано се промъкна през летящата врата. По-важно беше, че този район изглеждаше съвсем пуст.

Не, не съвсем. В нишата по-нататък осветлението бе малко по-силно и след като вратата се затвори след нея, тя можеше да чуе тихия звук от местещи се крака и шумолене на хартия.

Все пак, ако останеше в този край — и ако никоя от дежурните сестри не решеше да подаде глава през прозорчето на рецепцията, — щеше да се справи без проблеми. Колкото се може по-тихо тя тръгна по коридора, като се притискаше до стената и се опитваше да гледа едновременно във всички посоки. Това бе работа, по-подходяща за обирджия, отколкото за скромен мошеник, и когато стигна нужната ѝ врата, вече беше започнала да се поти от напрежение. Отвори я и се промъкна вътре.

Осветлението беше изключено. Единствено индикаторите и различните медицински монитори очертаваха едва-едва едрия мъж, лежащ неподвижно под завивките. Беше прекосила стаята наполовина, внимавайки да не се блъсне в нещо, когато забеляза втората фигура в стола до леглото. Очевидно спеше. Поколеба се само за миг, след което заобиколи леглото и посегна към рамото на спящата фигура.

— Орнина?

Жената се стресна.

— Какво…

— Шшш, всичко е наред — побърза да я успокои Чандрис. — Аз съм, Чандрис.

Орнина уморено се отпусна в стола.

— Ох, Чандрис, изкара ми акъла — въздъхна тя. — Чакай, ей сега ще запаля лампите.

— Не, недей. Не искам да събуждаме Ханан.

— Няма нищо — разнесе се гласът на Ханан от леглото. — Вече съм буден.

Чандрис направи кисела физиономия.

— Извинявай — каза тя. Орнина пипнешком стигна до малката нощна лампа на масата и я включи. Осветлението беше слабо, но Чандрис примигна няколко пъти, докато очите ѝ се приспособят. — Опитах се да съм колкото се може по-безшумна.

— И се справи направо великолепно. — Гласът на Ханан беше весел както винаги. Но лицето му на слабата светлина изглеждаше изпито и ужасно бледо. — Просто не спя добре в болници. Сигурно е от храната.

— Чакахме те по-рано тази вечер. Часовете за свиждане… — Орнина погледна часовника си. — Не са ли свършили вече?

— Отдавна — призна Чандрис и се почувства още по неудобно от нахълтването си. — Нямаше да ви безпокоя толкова късно, обаче… вижте, имам нужда от съвет.