Ангелският експеримент

В случай, че не знаете, банкоматите имат автоматичен лимит за сумата, която могат да отпуснат наведнъж. Така че плановете ни да си купим собствена държава се провалиха. Все пак банкоматът беше готов да ми отпусне двеста долара.

След като въведях кода отново — от съображения за сигурност.

— О, не — измучах аз. — Някой видя ли го?

— Аз го чух — изрече Иги бавно.

— Мисля, че ако въведем грешен код повече от два пъти, машината ще се изключи и ще глътне картата — обади се Зъба.

— Ще се справиш ли? — попитах Иги.

— Хм, ще опитам…

Той постави ръка неуверено над клавиатурата. Чувствителните му пръсти опипаха бутоните.

— Няма страшно, Иг — обади се Зъба. — Просто дай всичко от себе си.

Понякога Зъбчо можеше наистина да вдъхне увереност на околните. Но не го правеше с мен.

Иги набра пет цифри и всички затаихме дъх.

ОТКАЗАН ДОСТЪП. МОЛЯ, ПРОВЕРЕТЕ СВОЯ ПИНКОД И ОПИТАЙТЕ ОТНОВО.

— Опитай отново — казах аз напрегнато. — Имаш най-острия слух на цялата планета.

Бледата ръка на Иги отново надвисна над клавиатурата. Той се съсредоточи и натисна пет цифри.

Нищо. Сърцето ми се сви в едно със стомаха ми.

В следващия миг от банкомата се чу тракане и не след дълго той изплю пачка двайсетачки.

— Да! — каза Зъба и размаха юмрук. — Да живеят ненормалните!

— Вземи ги и да тръгваме — казах на Ръч, която започна да тъпче банкноти по джобовете си.

Понечихме да си ходим, когато банкоматът изписука отново.

БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ ИЗБРАХТЕ НАС. МОЛЯ, ВЗЕМЕТЕ СВОЯТА КАРТА.

— О, не, ние благодарим — рекох и грабнах картата.

След което избягахме обратно в гората.

Така де, избягахме и полетяхме.

54

Незнайно защо, но не се чувствах зле, задето бяхме задигнали парите на онзи мъж. Може би защото изглеждаше пълен задник, а ние бяхме кармата, която го беше застигнала.

Не знам. Сигурна съм само, че от Ела и от майка й не бих откраднала дори буркан с фъстъчено масло. Никога. Нищо.

— Жалко, че не успяхме да изтеглим повече — каза Зъба, докато броеше парите.

— Да се върнем до бензиностанцията и да си купим нещо за ядене — настоя Ръч.

Поклатих глава.

— Хората там може да са ни видели. Трябва да се махнем оттук.

Докато се криехме в гората, зад един от магазините беше спрял червен микробус. Един младеж разтовари нещо от него и влезе в магазина. Преди вратата да се затвори, забелязахме, че продупчи работния си картон14.

Значи щеше да прекара вътре поне един-два часа до първата си почивка.

Микробусът стоеше толкова самотно отпред…

Двамата със Зъба се спогледахме.

— Парите на някакъв задник са едно — обявих аз, — но да отмъкнем колата на обикновен човек е друго.

— Просто ще я вземем назаем за няколко часа — отвърна Зъба. — Може да му оставим някакви пари като наем.

— Ще крадем микробуса ли? — попита Газопровода. — Страхотно!

Вдигнах вежди.

— Не. По-скоро обмисляме дали да не го вземем назаем.

От една страна, изобщо не ми се щеше да се превръщам в подрастващ престъпник. От друга, всяка изминала минута ни приближаваше до мига, в който Ейнджъл щеше да се превърне в упражнение номер едно по дисекция за тайфа настървени генетици.

— Това е като в „Гранд Тефт Ауто“15 — каза Газопровода услужливо. — Гледах по телевизията за нея. Много е популярна сред децата.

— Няма да е зле да „заемем“ колата по-бързичко — посъветва ни Иги. — Чувам хеликоптер.

Взех оперативно решение. Да, да, знам — и моята карма ще ме застигне.

По филмите хората винаги „заемат“ колите, като издърпват някакви жици изпод таблото и ги свързват. В действителност ви е нужна отвертка и онова нещо, стартерът, което се намира под капака. От морални съображения няма да ви давам повече подробности. Само това ми трябва — цяла Америка да бъде залята от серия кражби на коли, извършени от предани читатели.

Няма да стане.

Все едно. Аз се заех с двигателя, а Иги седна на шофьорското място и натисна газта. Двигателят се събуди с ръмжене, затръшнах капака и скочихме в микробуса. Сърцето ми биеше с около двеста удара в минута.

И тогава се втренчих в управлението.

— Боже — обади се Зъба. — Никой от нас не може да кара.

Не беше в негов стил да пропусне подобен ключов детайл.

— Виждала съм как се шофира по телевизията — обадих се аз, като се опитах да звуча уверено. — Надали е трудно.

Бях гледала как се прави — нулева, задна, автоматична, — затова сложих на D16.

— Е, банда — казах, — да видим какво ще излезе.

55

Не знам дали знаете, но колите имат и втора, ръчна спирачка, освен крачната. Тази ръчна спирачка невинаги е разположена на очевидно място.

Опитът да карате кола, преди да сте открили и изключили ръчната, наподобява опита да вкарате санбернар във ваната. Но достатъчно по въпроса.

— Добре, добре, всичко е наред — казах двайсет минути по-късно, след като най-сетне се бях оправила с ръчната спирачка. Имах чувството, че съм възседнала огромен, непохватен слон беглец.

Обляна в пот, с готово да се пръсне сърце, поради новото шофьорско изпитание, се опитах да си придам уверен и спокоен вид пред останалите.

— Е, не е чак толкова хубаво като летенето, но със сигурност е по-добре от ходенето пеш!