Ангелският експеримент

Проблемът с въздушните възглавници е, че когато се ударите в нещо с деветдесет-сто километра в час, те се раздуват толкова мощно, че буквално ви залепят за седалката и дори могат да ви счупят носа. Какъвто явно беше случаят с тази, заключих аз и се опитах да спра рукналата от носа си кръв.

— Как сте? — обадих се слабо.

— Аз съм добре — каза Зъба до мен.

Предпазният колан беше ожулил врата му и едва не го беше обезглавил.

— И аз съм добре — обади се Ръч от задната седалка с детски уплах в гласа.

Обърнах се да я огледам. Беше пребледняла, с изключение на челото, почервеняло на мястото, където се беше ударила в седалката на Зъба. Когато видя окървавеното ми лице, се опули ужасено.

— Потече ми кръв от носа — побързах да я успокоя. — От главата винаги тече много кръв. Виж, вече почти спря.

Лъжа.

— Станах на кайма — изстена Иги. — Кайма с нервни окончания. Кайма, която всичко я боли.

— Ще повърна — обади се Газопровода.

Лицето му беше бяло като платно, а устните — бледи.

Тряс!

Около нас полетяха стъкла. Подскочихме и прикрихме лица с ръце. Видях как един пистолет удря прозореца, а после нечии космати ръце с остри нокти отвориха вратите.

Нямахме време дори да ритнем някого — извлякоха двама ни със Зъба навън и ни хвърлиха на земята.

— Бягайте! — изревах аз, след което върху носа ми се стовари нов удар. Поех насечено дъх.

Вдигнах поглед точно когато задните врати на микробуса се отвориха и Иги и Газопровода се изстреляха във въздуха. Грейнах, обзета от чиста радост, след което се задавих от топлата кръв, която изпълни устата ми.

Изплюх я. Заличителите нададоха яростен рев и откриха огън по момчетата. Иги и Гази обаче продължаваха да се издигат. Да, да, да!

Издърпаха ритащата и пищяща Ръч от задната седалка на микробуса и я блъснаха на земята до мен. В очите й блестяха сълзи. Пресегнах се и я прегърнах.

Един Заличител заби италианския си ботуш ръчна изработка в мен. Ау!

— Хоп! Ти гониш — изкиска се Ари.

Останалите избухнаха в смях и затанцуваха чудовищен танц от вълнение и радост.

— Човек ще каже, че не искате да се върнете на Училище — продължи той, оголи острите си като бръснач пожълтели зъби и ме покапа със Заличителска слюнка.

Заличителите бяха петима, ние — трима. Бях учудващо, необичайно силна за ръста си, но Ари беше с около седемдесет килограма по-тежък от мен, а и ме натискаше в челото с ботуша си. Мечтаех си за един изстрел — един смъртоносен изстрел, който да му пръсне мозъка.

Спогледах се със Зъба. Очите му бяха мрачни и безизразни. Погледнах Ръч. Опитах се да й се усмихна успокояващо, но предвид, че лицето ми приличаше на касапница, не постигнах ободряващия ефект, на който се бях надявала.

В този миг чухме ужасяващото бръмчене на приближаващ се хеликоптер, а Заличителите размахаха ръце и се разкрещяха.

— Колко трогателна сцена — извика ми Ари. — Всички се прибираме у дома. Като в доброто старо време.

59

Ейнджъл беше жива. Тази мисъл ми вдъхваше сили да се справя с всичко останало.

Знаех, че е жива, тъй като я виждах в ужасната клетка до моята. Ако протегнехме пръсти през решетките, ни оставаха около три сантиметра, за да се докоснем.

— Теб поне те сложиха в голяма клетка — каза тя с отслабнал и прегракнал гласец. — Аз съм в средна.

Гърлото ми се стегна. Това, че не беше загубила кураж, просто ме разтърси. Обзе ме срам, че се бяхме забавили толкова, че бяхме оставили Заличителите да ни заловят, че бях пълен провал, независимо нормална, или не.

— Не си виновна ти — каза тя, след като прочете мислите ми.

Изглеждаше ужасно. Очите й бяха хлътнали и заобиколени от големи лилави петна. Огромна синина, жълто-зелена по краищата, покриваше половината й лице. Ейнджъл изглеждаше слаба и крехка като сухо листо, с кости, тънки като сламки. Мръсните й пера бяха немощно отпуснати.

Ръч и Зъба се намираха в отделни клетки в редицата срещу нас. Ръч беше пред срив — опитваше се да овладее страха си, но не й се отдаваше. Зъба седеше неподвижно, обвил колене с ръце. Когато видя Ейнджъл за първи път, й се усмихна, но през повечето време изглеждаше безизразен, отнесен, изолиран. Опитваше се да се затвори в себе си — единствената останала възможност за бягство.

— Съжалявам, Макс — прошепна Ейнджъл с тъга в очите. — Аз съм виновна за всичко.

— Глупости — казах.

Разбития ми и задръстен нос ме караше да звуча като ловеца от „Бъгс Бъни“.

— Можеше да се случи с всеки от нас. Вината за това, че ни заловиха със Зъба и Ръч, е моя.

Наоколо се носеше миризма на студен метал и дезинфектант, която пробуди ужасяващи спомени, заровени дълбоко преди много време. В ума ми проблясваха влудяваща ярка светлина, болка и страх. Най-сетне от носа ми не течеше кръв, но той все още ме болеше. Главоболието се беше завърнало — при това убедително — и в ума ми изникваха изключително странни образи. На какво се дължеше това?

— Макс, трябва да ти кажа нещо — каза Ейнджъл и се разплака.

— Ш-шт — рекох й утешително. — Ще почака. Сега си почивай. Опитай да се посъвземеш.

— Не, Макс, важно е…