Ангелският експеримент

— Сигурно имаш много въпроси — продължи той. — Не знам откъде да започна. Много… Много съжалявам за всичко това. Иска ми се да можех да ти обясня… да ти бях обяснил преди две години, поне на теб, ако не на другите. Де да можех да опиша какво ли не бих дал, за да те накарам да се усмихнеш отново.

Опитай с главата си, набучена на кол.

— Но с времето всичко ще се подреди, Макс, и ти сама ще разбереш случващото се. Казах го и на Ейнджъл. Казах й, че всичко е изпитание, дори в моментите, когато не го осъзнаваме. И че понякога човек трябва да направи онова, което се очаква да направи, със съзнанието, че всичко ще се изясни по-късно. Всичко това беше едно изпитание.

Махна неопределено с ръка, сякаш за да обхване целия ми живот.

Седях на стола и мислех… че суичърът ми е покрит с кръв. Че лицето ме боли. Че отново бях гладна — каква изненада. И че никога не бях изгаряла от по-силно желание да убия някого — дори и миналото лято, когато Иги беше накъсал единствените ми любими панталони, които не бяха втора употреба, за да направи достатъчно дълъг фитил и да взриви нещо си от петдесет метра.

Мълчах, а лицето ми беше безизразно.

Той ме погледна, после се обърна към затворената врата.

— Макс — в гласа му се появи нотка на настойчивост. — Макс, след малко едни хора ще дойдат да говорят с теб. Първо обаче искам да ти кажа нещо.

Че си въплъщение на дявола?

— Нещо, което не можех да ти кажа по-рано и за което се надявах да имам време да те подготвя по-нататък.

Огледа се, сякаш за да се увери, че никой не ни слуша. Явно беше забравил всички уроци по шпионство — скрити микрофони, топлинни сензори, които проникват през стени и устройства за подслушване от разстояние, които можеха да уловят кихащ плъх от близо километър.

— Въпросът е там, Макс — продължи, а в очите му грееше феерия от сърцераздирателни чувства, — че ти си по-специална, отколкото съм ти казвал някога. Разбираш ли, има причина за създаването ти. И те запазихме жива с конкретна, специална цел.

Искаш да кажеш освен да проверите колко добре могат да се справят група безумни учени с това да втъкат птича ДНК в човешка яйцеклетка?

Той си пое дъх и се взря дълбоко в очите ми. Изпълнена с лед, заличих всички хубави спомени, които ме свързваха с него, всички моменти на смях и щастие, всяка мисъл, че ми беше като баща.

— Макс, тази причина, тази цел е: от теб се очаква да спасиш света.

62

Добре де, не се сдържах. Ченето ми падна. Побързах да го затворя. Така. Това определено щеше да наклони везните в моя полза във вечния спор кой да ползва първи банята сутрин.

— В момента не мога да ти кажа повече — рече Джеб и отново се озърна през рамо. — Но трябваше да те известя за мащабите на това, с което сме се захванали, за всеобхватността и значимостта му. Ти си повече от специална, Макс. Ти имаш призвание. Съдба, която дори не можеш да си представиш.

Може би не мога да си я представя, защото не съм пълна откачалка.

— Макс, всичко, което си правила, всичко, което представляваш, което можеш да бъдеш, е свързано със съдбата ти. Животът ти струва колкото този на хиляди хора заедно. Фактът, че съществуваш, е най-важното постижение в цялата човешка история.

Ако очакваше възторжена реакция, щеше да почака доста време.

Той въздъхна тежко, без да сваля очи от мен, разочарован колко неентусиазирано приех новината, че съм новият месия.

— Няма проблем — каза с разбиране, но натъжен. — Надали мога да си представя какво мислиш и чувстваш. Няма проблем. Просто исках аз да ти го кажа. По-късно с теб ще говорят и други хора. След като ти дадат възможност да помислиш, да осъзнаеш какво означава това за теб и за останалите. Засега обаче не казвай нищо на другите от ятото. Това е нашата тайна, Максимум. Скоро целият свят ще я научи. Но все още е рано.

Ставах все по-добра в гробовното мълчание.

Изправи се и ми помогна да стана от стола — услужливо ме хвана под ръка, от което цялата настръхнах.

По пътя обратно до клетките мълчахме. Той отвори моята и търпеливо ме изчака да вляза. Какъв джентълмен.

След като я заключи, се наведе и ме погледна многозначително.

— Не забравяй — прошепна. — Вярвай ми. Моля те само за това. Просто ми вярвай. Послушай инстинкта си.

Колко ли пъти го бях чувала да казва това, зачудих се с презрение, докато той се отдалечаваше. В момента инстинктът ми казваше да изтръгна гръкляна му с чифт клещи.

— Добре ли си? — попита Ейнджъл притеснено и долепи личице до стената на клетката.

Кимнах и се спогледах със Зъба и с Ръч в клетките отсреща.

— Добре съм. Дръжте се, чухте ли?