Ангелският експеримент

Ръч и Ейнджъл кимнаха с угрижен вид, а Зъба просто задържа погледа си върху мен. Нямах представа какво си мисли. Дали не подозираше, че съм предателка? И че Джеб е успял да ме вербува… или пък че съм била на негова страна от самото начало?

Скоро щеше да разбере.

63

Минаха няколко часа. В речника срещу думата „стрес“ стои снимка на среден на ръст мутант, затворен в клетка за кучета, който се чуди дали съдбата му е да бъде убит или да спаси света.

Добре де, не е така. Но би трябвало да я сложат.

Ако се сещате за по-разтърсващ и по-ефективен начин всички нерви в тялото ви да се вържат на възел, моля да ме известите.

Не можех да кажа нищо на останалите — дори и да им го прошепна. Не ме интересуваше дали Джеб искаше да се преструва, че една затворена врата и говоренето шепнешком ще ни предпазят от подслушване — аз си знаех урока. Навсякъде можеше да има скрити камери и микрофони, дори вградени в клетките, така че нямаше как да предложа план, да ги успокоя, дори и да изпадна в истерия и да се развикам: „Боже мой! Джеб е жив!“.

Когато Ейнджъл прошепна: „Къде са Гази и Иги?“, просто повдигнах рамене. Лицето й посърна, а аз се втренчих в нея. Измъкнаха се. Добре са.

Тя прочете мислите ми, кимна леко, след което полека се отпусна изтощена край стената на клетката си.

След това единственото, което можех да правя, беше да се оглеждам многозначително.

С часове.

Отново ме заболя глава, а когато затворех очи, зад клепачите ми играеха най-различни образи.

По едно време един от Белите престилки влезе и хвърли друг „експеримент“ в клетката до моята. Надникнах, любопитна да го видя, но се обърнах на мига с натежало сърце. Приликата с дете беше достатъчна, за да ми призлее, но съществото приличаше повече на някаква ужасна гъба. По цялото си тяло имаше огромни неравни образувания. На ръцете си имаше няколко пръста, на крака — подобен на шушулка — само един. Сините му очи ме изгледаха без мисъл и премигнаха.

По някое време в следващия час осъзнах, че „експериментът“ вече не диша. Беше издъхнал до мен.

Вцепенена от ужас, погледнах Ейнджъл. Плачеше. Беше разбрала.

Накрая, доста по-късно, вратата на лабораторията се отвори и влязоха няколко души. Различих човешки гласове и Заличителски смях и тананикане. Бутаха голяма товарна количка и спряха до нашите клетки.

— Тук са само четири — обади се превзет мъжки глас.

— Два умряха — отвърна Ари триумфално. — Още в Колорадо. Останаха само тези.

Той срита клетката ми и вратата изтрака.

— Здрасти, Макс. Липсвах ли ти?

— Директорът сигурен ли е? — попита женски глас. — Жалко е — можем да научим толкова много от тях.

— Да — обади се трета Бяла престилка. — Твърде рисковано е. Предвид трудностите, които имахме с малкото.

Погледнах Ейнджъл и вдигнах палец одобрително, горда от това, че беше устояла. Тя ми се усмихна вяло.

Вдигнаха клетката й грубо и я метнаха на количката като куфар с багаж. Ожулената буза на Ейнджъл се удари в стената и тя потръпна, а в мен отново се надигна гняв.

Ари взе моята клетка и я стовари до нейната толкова тежко, че си прехапах устната. Поредната рана. Ухили ми се през решетките и оголи дългите си жълти зъби.

— Силен като бик — изфука се.

— Баща ти сигурно се гордее с теб — рекох с присмех.

Това здравата го ядоса и той блъсна клетката ми толкова силно, че едва не паднах.

— Спокойно — измърмори жената в бяла престилка.

Ари й изръмжа убийствено.

После още двама Заличители натовариха и клетките на Ръч и Зъба до нас. Изкараха количката през широка двукрила врата. Ари ни следваше с гневно изражение. Помещението от другата страна беше болезнено светло, претрупано с техника и изпълнено със задушаваща миризма на препарат за под.

Хванах решетките на клетката и надникнах навън с надеждата да видя някоя врата или кабинет — нещо, по което да се ориентирам в коя част на Училището сме. Заличителите се опитваха да ни одраскат с нокти през решетките и ни тормозеха, като непрекъснато ги тръскаха. Зачудих се колко сила е нужна, за да хвана пръста на някой от тях и да го счупя.

Направихме остър завой наляво и преминахме през още няколко двойни врати, докато накрая не се озовахме навън. Вдишах жадно, но дори и навън въздухът около Училището миришеше гадно.

Присвих очи и се заоглеждах от двете страни на клетката за някакви ориентири. Зад нас беше сградата на лабораторията. Пред нас, на около сто метра, имаше ниска постройка от червеникави тухли. Бяхме в задния двор на Училището.

Дворът, към който имах навика да гледам през прозореца на лабораторията късно през нощта.

Дворът, в който обучаваха Заличителите как да улавят и разкъсват плячка.

Вероятно затова се смееха толкова доволно.

64

Интересно, че когато си изправен пред неизбежна смърт, приоритетите ти изведнъж се променят.

Да вземем за пример настоящия момент. Имах избор — или да се предам и да ги оставя да избият всички ни, или да дам всичко от себе си в битката.

Избрах второто — просто съм си такава.

В краткия миг, в който трябваше да реша каква форма да дам на своята „битка до смърт“, някаква сянка закри слънцето.