Ангелският експеримент

Отвори се врата и по балатума отекнаха тежки стъпки. На насиненото лице на Ейнджъл се изписа паника. В гърдите ми се надигна гняв, че имаше нещо, което може да изпълни едно малко момиченце с толкова страх.

Стегнах мускули, присвих очи и си придадох възможно най-свирепо изражение. Щяха да се разкаят за това, че бяха посегнали на Ейнджъл. Щяха да се разкаят, че изобщо се бяха родили.

Стиснах ръце в юмруци. Приклекнах в средата на клетката, готова да скоча върху човека, който щеше да я отвори, и да изтръгна гръкляна му. Първо щях да се заема с Ари, най-големия мръсник от всички.

Ейнджъл се беше свила на кълбо и плачеше тихичко. Душата ми се изпълни с ужас — какво, по дяволите, й бяха сторили? Адреналинът ми скочи бясно и просто подивях.

Два крака спряха пред моята клетка. Виждах краищата на бялата престилка, които стигаха до коленете.

Мъжът се наведе и надникна в клетката ми с угрижено, тъжно изражение.

Сърцето ми едва не спря. Паднах назад.

— Максимум Райд — каза Джеб Бачълдър. — Толкова ми липсваше.

60

Халюцинирам — помислих си замаяно. — Съзнанието ми се е отделило от тялото.

Всичко останало пред очите ми избледня. Виждах само Джеб, който ми се усмихваше през решетките на кучешката клетка.

Джеб беше единственият човек, когото някога бях чувствала като родител. Преди четири години той отвлече нас шестимата, спаси ни от този неистов кошмар и ни скри в къщата ни в планината. Научи ни как да летим — никога преди това не бяхме имали достатъчно пространство, за да го направим. Осигури ни храна и подслон и ни научи да оцеляваме, да се бием, да четем. Разказваше ни вицове, четеше ни приказки, позволяваше ни да играем на видеоигри. Готвеше ни обяд и ни слагаше по леглата вечер. Когато ме обземаше страх, си припомнях, че Джеб е с нас и ще ни пази, при което неизменно ми олекваше.

Преди две години Джеб изчезна.

Бяхме убедени, че са го убили. Убедени, че по-скоро би умрял, отколкото да разкрие местоположението ни. Че е загинал, за да ни предпази.

Джеб липсваше на всички ни — изгаряше ни ужасяваща, пронизителна, безмилостна болка, която просто нямаше край. Сякаш бяхме загубили майка си или баща си. Беше просто ужасно — в началото, след като не се беше прибрал у дома, а и след това, когато трябваше да приемем, че никога няма да го направи.

Жив или мъртъв, мислех за него като за моя герой. Всеки ден. В последните четири години.

А сега очите ми твърдяха, че той е един от тях. Че може би е бил един от тях през цялото време. Че всичко, което чувствах към него, е една прогнила гнусна лъжа.

Думите на Ейнджъл, страхът й, сълзите й — всичко доби смисъл. Тя знаеше.

Изгарях от желание да погледна нея, Зъба и Ръч, за да видя реакцията им, но просто не можех да му доставя това удоволствие. Обичта и доверието, които бях изпитвала към Джеб, се сринаха с гръм и трясък. На тяхно място изникнаха нови чувства, толкова силни и наситени с омраза, че се уплаших.

А това не е лесно.

— Знам, че си учудена — каза той с усмивка. — Ела, искам да поговорим.

Отключи вратата на клетката ми и я отвори. За наносекунда планът ми за действие се оформи в главата ми — а именно, никакво действие. Щях единствено да слушам и наблюдавам. Да приемам, без да предавам.

Вярно, не беше шедьовър, но все пак беше някакво начало.

Бавно изпълзях от клетката. С мъка изпънах схванатите си мускули. Не хвърлих и един поглед към останалите от ятото, когато минах покрай тях, но вдигнах дясната си ръка зад гърба си с два събрани пръста.

Това беше знакът ни за „Чакай“.

Джеб ни го беше показал.

61

Джеб ме поведе покрай дълга маса с компютри, докато останалите се скриха от поглед. Една врата в далечния край на помещението ни отведе в по-малка и не толкова подобна на лаборатория стая, обзаведена с дивани, маса и столове, мивка и микровълнова печка.

— Седни, Макс, моля те — каза той и посочи един стол. — Ще направя горещ шоколад.

Каза го небрежно, със съзнанието, че го обожавам — сякаш бяхме в кухнята у дома.

— Макс, трябва да призная, че наистина се гордея с теб — продължи той и сложи чашите в микровълновата. — Просто е невероятно колко добре се справи. Всъщност не е невероятно — бях сигурен, че ще е така. Но при вида ти, толкова силна и уверена, толкова добър водач, мога само да се изпълня с гордост.

Микровълновата изписука и той сложи горещата напитка пред мен. Намирахме се в свръхсекретна лаборатория посред Долината на смъртта, на чието място във всяка официална карта беше нанесена абсолютна пустош, и въпреки това той извади отнякъде два желирани бонбона и ги пусна в чашата ми.

Не отлепях поглед от него, пренебрегвайки горещия шоколад, от който стомахът ми закъркори.

Той замлъкна в очакване да му отговоря и седна на стола срещу мен. Наистина беше Джеб — умът ми най-сетне прие неоспоримата истина. Тънкият розовеещ белег на челюстта му, леко изкривеният нос, малката бенка на дясното му ухо… Не беше злият му брат близнак. Той беше злодеят.