Ангелският експеримент

Бях на ръба да припадна от глад и мирисът на храна направо ме подлудяваше. Зад мен Газопровода пристъпваше от крак на крак с нетърпеливо изражение. Мина цяла вечност, докато получим трите си претрупани подноса. Платихме и отидохме да седнем при Зъба и Иги в дъното.

Огледах мястото. Имаше усмихнати семейства, дечица, които надуваха хартиените опаковки на сламките, жени, които си приказваха оживено, тийнейджъри… Седнах внимателно. Ръч се настани до мен, а Газопровода седна до нея.

Опасна ли съм? Силна? Хладнокръвна? Определено.

Но заскимтях ли от неудържимо удоволствие, когато впих зъби в сандвича с пържено пиле? И още как.

Ръч нагъваше питки със сирене, Зъба вече беше на втория бургер, Иги едва смогваше да си поеме дъх с всичката храна в устата си, а Газопровода се тъпчеше с цели шепи картофи. Вероятно изглеждахме като прегладнели сирачета. Хей! Та ние бяхме прегладнели сирачета! Няколко минути единственото, което се чуваше, беше ужасяващото ни мляскане. Внезапно си спомних колко възпитано се хранехме с Ела и с майка й — ползвахме салфетки, държахме се мило, разговаряхме за интересни и забавни неща.

Страхотно. Сега обаче едва сдъвкала храната, бързах да преглътна.

Не знам кога точно започна, но постепенно осъзнах, че мускулите на врата ми се стягат. Обърнах се към Зъба, а той ми хвърли поглед странично, като не спря да хапва картофи. Знаех какво тачи този поглед.

Съвсем лежерно се огледах отново. Семействата около нас си бяха тръгнали. Закусвалнята изглеждаше, сякаш отпред внезапно е спрял цял автобус с огладнели манекени. Заобикаляха ни отвсякъде, маса след маса.

Красавци с гъсти коси, големи, хубави очи и ангелски гласове.

По дяволите. Стомахът ми се сви и натежа като топка олово.

57

Кимнах едва забележимо на Зъба и хвърлих поглед към аварийния изход зад него. Той мигна, за да покаже, че ме е разбрал. После потупа Иги по ръката.

— Ръч — прошепнах едва чуто, — Гази, не вдигайте поглед. След три секунди скочете покрай Зъба и излезте през онзи авариен изход.

Без да дават признаци, че са ме чули, Ръч и Гази продължиха да дъвчат. Тя отпи небрежно от шейка си, след това рязко скочи от масата и мина направо през вратата. Газопровода я следваше плътно.

Почувствах се толкова горда с тях.

Алармата започна да вие, но аз ги последвах на мига, а Зъба и Иги се залепиха плътно зад мен. Стигнахме до микробуса, преди Заличителите да успеят да излязат през вратата.

Вътре пъхнах ключа и запалих двигателя. Онези се изсипаха на паркинга и започнаха да се преобразяват във вълци.

Натиснах газта и дадох бясно назад. Усетих глух удар и изпищях — бях ударила един Заличител. Блъснах лоста на D. Прелетяхме с рев над бордюра и се забихме в храстите около паркинга. Със свирене на гумите се врязах в трафика на шосето под съпровода на хор от гневни клаксони.

Минах напряко през бензиностанцията на ъгъла, като се разминах на косъм с няколко коли. От другата страна се врязах отново в движението.

— Макс! — изпищя Ръч, но аз вече бях видяла камиона и се дръпнах от пътя му в последния момент.

Зад нас се чу стържене на метал — камионът беше закачил един автомобил. Започнах да се стрелкам между колите, като си мечтаех да можех да карам по-добре и да бяхме отмъкнали нещо по-читаво от микробус.

— Ама че катафалка! — извиках изнервено, когато за пореден път се вдигнахме на две гуми при следващия завой. Вярно, хвърчахме бясно. И все пак.

— Това е микробус — отбеляза Зъба, сякаш ме обвиняваше защо не съм откраднала спортна кола.

Насочихме се извън града — исках да се измъкна от движението. Бях се вкопчила във волана, напомпана с адреналин до неузнаваемост. Трябваше да изоставим микробуса.

— Спирам! — надвиках рева на двигателя. — Веднага щом слезете, се издигнете във въздуха!

— Разбрано! — извикаха останалите от ятото.

Погледнах в огледалото. Три черни коли ни следваха и ни застигаха. Движеха се доста по-бързо от нас. Трябваше да спечеля време.

Стиснах зъби и внезапно свих встрани от пътя в едно царевично поле. Врязахме се в сухите стъбла и се свихме, когато те зашибаха предното стъкло. Стараех се да криволича възможно най-много. Пред мен се видя светлина и се обнадеждих, че е друг път.

В огледалото не се виждаше нищо. Хрущенето на царевичните стъбла наоколо ми пречеше да се ослушам за шум от двигатели. Измъкнали ли се бяхме? О, да, ето го и пътя! Идеално!

След няколко разтърсващи подскока микробусът се изсипа тежко на настилката. Щом гумите докоснаха асфалта, настъпих газта до дупка…

И в този миг пред нас изскочи някаква кола.

Забих се в нея челно със сто километра в час.

58

Да запомня: да изключим въздушните възглавници на следващата кола, която откраднем.