Ангелският експеримент

— Ейнджъл, искаш да кажеш, че си повлияла на жената и си я накарала да ти купи мечето? — попитах предпазливо.

— Селесте — каза тя. — Какво значи „повлиявам“?

— Да въздействаш на някого или нещо — отговорих. — Звучи ми все едно си накарала жената да ти купи мечето…

— Селесте.

— …Селесте, независимо дали го е искала, или не. Разбираш ли за какво ти говоря?

Тя повдигна вежди, а после и рамене и се огледа гузно. Но после лицето й светна.

— Да, но аз наистина исках Селесте. Повече от всичко на целия свят.

Все едно това оправяше нещата.

Отворих уста, за да започна с житейския урок, който непременно трябваше да бъде изнесен в този момент, но Зъба улови погледа ми. Изражението му казваше: „зарежи“. Млъкнах и кимнах, решена по-късно да разбера защо го беше направил.

А сега, обратно към мисията. Де да имах поне една проклета следа към този Институт.

За обяд си купихме фалафели, които погълнахме на крак, оглеждайки се за опасности. Ейнджъл затъкна мечето си — Селесте — в ластика на панталоните си, за да са свободни ръцете й.

Тя е само на шест и боговете знаят, че не е получила обичайното възпитание. Въпреки това все си мислех, че е достатъчно голяма, за да прави разлика между добри и лоши постъпки. Надявах се, че разбира, че да повлияе на жената, за да й купи Селесте, беше лошо. И все пак го беше направила.

Това ме притесняваше.

Потръпнах и докоснах слепоочието си, а Гласът рече с копринен тон:

Това е просто играчка, Макс. Децата заслужават играчки. Не мислиш ли, че и ти заслужаваш някоя?

— Голяма съм за играчки — троснах се ядосано, а Зъба ме погледна учудено.

— Искаше играчка ли? — попита Газопровода объркано.

Поклатих глава. Не ми обръщайте внимание, момчета, просто пак разговарям с моето Гласче. Поне този път главата не ме болеше толкова.

Съжалявам, че понякога боли, Макс. Не искам да ти причинявам болка. Искам да ти помогна.

Стиснах устни, за да не отговарям. Когато ми трябваше информация, мълчеше. Когато не исках да го чувам, изведнъж започваше да дърдори.

Дразнещо — почти колкото Зъба.

93

Бях на път да откача сериозно. Накъдето и да се обърнех, ме дебнеше нещо от отвъдното. Ако не беше глас в главата ми, щеше да е телевизорът на някоя витрина. Или невръстен хакер в тунела на метрото, на чийто компютърен екран се мъдри съдържанието на мозъка ми. Или шофьор на автобус, който знае къде е забавлението. Или Заличители. Как беше онзи израз — параноик ли си, ако някой те преследва наистина?

— Обградени сме — изсумтях, вперила поглед в носовете на кубинките, докато крачехме по улицата.

Усетих, че Зъба се завъртя на 360 градуса и застана пред мен.

— Губим време — казах накрая ядосано. — Трябва да намерим Института. Да научим миналото и бъдещето си. А не да влизаме по магазини за играчки. Трябва да подходим сериозно към това.

Всичко с времето си, Макс.

Зъба понечи да ми отговори, но аз вдигнах пръст — един момент.

Трябва да се научиш да си почиваш. Почивката подпомага ученето и общуването. Изследванията го доказват. А ти не си почиваш.

— Много ясно, че не си почивам! — изсъсках тихо. — Трябва да намерим Института! Парите ни свършват! И непрекъснато сме в опасност!

Останалите бяха спрели и ме оглеждаха разтревожено. Зъба вероятно обмисляше дали да не ме пратят в лудницата.

Съвсем се бях побъркала, нали? Нещо беше повредило мозъка ми — бях получила удар или кой знае какво и сега чувах гласове. По което се отличавах от останалите в ятото. Твърде много. Чувствах се самотна.

Един глас, Макс. Не гласове. Успокой се.

— Какво има, Макс? — попита Газопровода.

Поех дълбоко въздух и се опитах да се овладея.

— Имам чувството, че всеки момент ще избухна — казах искрено. — Преди три дни Ейнджъл сподели чутото — че можем да намерим повече информация за нас на място на име Института в Ню Йорк. Повече информация. Може би онова, което винаги сме искали да научим.

— Тоест да разберем нещо за родителите си? — рече Иги.

— Да — отговорих. — Но откакто дойдохме, се случват само странни неща и не съм сигурна…

Без предупреждение косъмчетата на врата ми настръхнаха.

— Здравейте, деца!

Двама Заличители изскочиха от входа на една сграда точно пред нас.

Ейнджъл изпищя, а аз инстинктивно я сграбчих за ръката и я дръпнах рязко назад. След миг се бяхме обърнали и препускахме по тротоара с всички сили. Зъба и Иги бяха зад нас, Ръч и Газопровода — от двете ни страни. Тротоарите бяха пълни с хора и беше като бягане с препятствия.

— Пресичаме! — извиках и изскочих на улицата.