Ангелският експеримент

— Селесте! — плачеше Ейнджъл и протягаше ръце през рамото на Зъба. — Селесте!

Звучеше покъртително. Страшно ми беше мъчно, че се наложи да оставим играчката й, но ако трябваше да избирам между Ейнджъл и Селесте, щях да избера нея без колебание. Дори и с риск да ме намразеше.

— Ще ти купя друго! — обещах задъхано, опитвайки се да не изоставам от Зъба.

— Не искам друго! — изви тя, обви врата му с ръце и се разплака.

— Измъкнахме ли им се? — викна Газопровода през рамо. Погледнах зад себе си. Две полицейски коли с надути сирени се промушваха в трафика след нас.

— Не!

Наведох глава и ускорих крачка.

Понякога имах чувството, че никога нямаше да живеем на свобода и в безопасност. Никога, нито за миг. Макар че май като цяло нямаше да живеем още дълго.

97

Тръгнахме на югоизток. Излязохме от парка с надеждата да ни изгубят сред безкрайния поток от хора по улиците.

Зъба пусна Ейнджъл на земята и тя послушно тръгна с нас. Бялото й личице беше мокро от сълзите. Чувствах се наистина ужасно за Селесте. Иги тичаше до мен — беше протегнал ръка и леко ме докосваше. Не изоставаше и не се отделяше от нас. На моменти забравях, че не вижда. Пресякохме Петдесет и четвърта улица, а полицията все още бе по петите ни.

— Да влезем в някой магазин? — настигна ме Зъба. — А после през задния изход?

Замислих се. Само да можехме да полетим — далеч от земята, шума, хората и полицията, нагоре към ясното синьо небе, на свобода… Крилете ме засърбяха — копнееха да се разгърнат широко и да уловят слънцето и вятъра.

— Да, да опитаме — изстрелях в отговор. — Да завием на изток по Петдесет и първа.

Завихме и продължихме надолу по тротоара. Като мълнии. Почти се изсмях — улицата беше еднопосочна и на полицаите щеше да се наложи да заобиколят.

Само трябваше да си намерим безопасно укритие, преди да ни настигнат…

— Какво е това? — викна Ръч и посочи пред себе си.

Набих спирачки като по анимационните филми. Пред нас се издигаше огромна сива каменна постройка. Беше доста висока и завършваше с остри, назъбени върхове, не като небостъргач. Сякаш някакъв сив каменен кристал беше протегнал снага към небето и се простираше и изтъняваше нагоре. Имаше три сводести входа, като този по средата беше най-широк.

— Това музей ли е? — попита Газопровода.

Потърсих някаква табела.

— Не — отговорих. — Катедралата „Сейнт Патрик“. Църква е.

— Църква — възкликна Ръч. — Никога не съм влизала в църква. Може ли?

Тъкмо да й напомня, че животът ни е заложен на карта и сега не е моментът за туризъм, когато Зъба процеди тихо:

— Убежище.

Спомних си, че в миналото църквите служели като убежище за хората — вътре не пускали полиция. Преди столетия. Вероятно вече не беше така. Катедралата обаче беше огромна и пълна с туристи, така че бе подходящо място да се стопим сред множеството.

98

През огромната двойна врата в средата се лееше неспирен поток от хора. Смесихме се с тях и се опитахме да се впишем в обстановката. Веднага щом престъпихме прага, стана прохладно и се разнесе мирис на нещо древно, мистично, с една дума… религиозно, предполагам.

Вътре хората се разделяха. Една част се събираха за организирана обиколка, а останалите просто се разхождаха наоколо, четяха обяснителните табелки и разгръщаха брошури. Въпреки че сградата беше с размерите на футболно игрище и пълна със стотици поклонници, бе невероятно тихо.

В предната част хората бяха насядали по пейките или коленичили с наведени глави.

— Да вървим — казах. — Натам.

Шестимата се понесохме мълчаливо по хладния мраморен под към огромния бял олтар в предната част на църквата. Отметнала глава назад, Ръч беше зяпнала и се дивеше на слънчевата светлина, която проникваше през витражите на прозорците. Таванът беше на височина поне колкото триетажна сграда, сводест и украсен като в дворец.

— Тук е страхотно — изшептя Газопровода, а аз кимнах.

Вътре се чувствах добре, в безопасност, въпреки че Заличителите или полицаите можеха да влязат както всички останали. Но пространството беше огромно, имаше много хора и добра видимост. Изобщо не беше зле. Беше добро място.

— Какво правят онези? — прошепна Ейнджъл.

— Мисля, че се молят — отвърнах й.

— Хайде и ние да се помолим — поиска тя.

— Хм…

Тя обаче вече беше тръгнала към една празна пейка. Промуши се до средата, наведе се и спусна преградата за коленете. Огледа останалите хора, за да провери как точно трябва да застане, коленичи и наведе глава над сключените си длани.

Готова бях да се обзаложа, че се моли за Селесте.

Наместихме се на пейката до нея и коленичихме неловко и смутено. Пипнешком Иги установи позата на Гази и застана като него.

— За какво се молим? — попита той тихо.

— Ами… за каквото искате — предложих аз.

— Молим се на Бог, нали? — Ръч искаше да е сигурна.

— Мисля, че това е идеята — отговорих, макар че всъщност нямах представа.