Ангелският експеримент

Обзе ме някаква странна, необяснима увереност, че ако човек иска да се помоли за нещо, именно тук може да го направи. С високите внушителни тавани, мрамора, величието, вярата и отдадеността, които ни заобикаляха, катедралата наистина изглеждаше като място, където молитвите на шест бездомни деца могат да бъдат чути.

— Скъпи Боже — рече Ръч тихо, — искам истински родители. Но искам и те да ме искат. И да ме обичат. Аз самата ги обичам. Моля те, опитай се да ми помогнеш. Благодаря ти много. С обич, Ръч.

Така де, не твърдя, че имаме опит с тези работи.

— Моля, върни ми Селесте — прошепна Ейнджъл със здраво стиснати очи. — И ми помогни да стана като Макс, когато порасна. И пази всички ни. И направи нещо лошо на лошите. Искам да престанат да ни тормозят.

Амин, казах наум.

С учудване видях, че Зъба също е затворил очи. Устните му обаче бяха неподвижни и не издаваше нито звук. Сигурно просто си почиваше.

— Искам да прогледна — каза Иги. — Както беше преди, когато бях малък. И искам да получа шанс да дам на Джеб онова, което му се полага. Благодаря.

— Боже, искам да стана голям и силен — прошепна Газопровода.

Гърлото ме стегна при вида на малкото момче с разрошена светла коса, стиснало съсредоточено очи. Беше само на осем, но никой не знаеше кога изтича срокът му на годност.

— За да мога да помагам на Макс и на другите хора.

Преглътнах и замигах бързо, за да овладея сълзите си. Поех си дълбоко въздух, издишах, след което се огледах крадешком на 360 градуса. В катедралата царяха тишина и спокойствие и нямаше и помен от Заличители.

Дали мъжът, когото видях с полицаите, беше Джеб? Те истински полицаи ли бяха, или просто главорези от Училището? Или от Института? Колко жалко, че Ейнджъл изпусна Селесте! За Бога! Най-сетне беше открила нещо, към което наистина да се привърже, а съдбата го изтръгна от ръцете и.

— Моля те, помогни на Ейнджъл за Селесте — чух собствения си шепот и осъзнах, че съм затворила очи.

Нямах представа на кого говоря — никога не се бях замисляла дали вярвам в Бог. Дали Бог би позволил на Белите престилки в Училището да вършат такива неща? Как точно действаше?

Но вече бях започнала, затова продължих:

— И ми помогни да съм по-добър водач и по-добър човек — казах беззвучно. — Дай ми смелост, сила и ум. Помогни ми да се погрижа за ятото. И да намеря отговорите. Ами… благодаря.

Прокашлях се.

Не знам колко време останахме така — накрая коленете ми бяха изтръпнали. Сякаш това прекрасно място ни обгърна — по начина, по който вятърът приглаждаше перата ни.

Този дом ни харесваше. Не искахме да го напускаме.

99

Сериозно обмислих идеята да останем в катедралата — да се скрием и да преспим тук. Горе имаше балкони за хора, а сградата беше огромна. Дали пък нямаше да стане? Обърнах се към Зъба.

— Дали да…

Свих се от острата болка в главата ми. Не беше силна колкото преди, но стиснах очи и не можах да проговоря цяла минута.

Появиха се и образите — занизаха се през съзнанието ми като филм. Имаше архитектурни проекти, чертежи, някакво подобие на карта на метрото. Двойна ДНК спирала се изви през „екрана“ ми, след което беше засенчена от остарели нечетими изрезки от вестници, насечени звуци, цветни картички на Ню Йорк. Изображението на някаква сграда се задържа за няколко секунди — висока и зеленикава. Видях и адреса — намираше се на Тридесет и първа улица. После пред очите ми потече поток от цифри. За Бога, хора, какво означаваше всичко това?

Поех си няколко дълбоки глътки въздух и усетих, че болката отслабва. Отворих очи. Намирах се в сумрака на катедралата. По петте лица около мен беше изписана тревога.

— Можеш ли да ходиш? — попита Зъба лаконично.

Кимнах.

Излязохме през високата врата, като следвахме група японски туристи. Светлината навън беше твърде ярка и засенчих очи. Имах леко главоболие и малко ми се гадеше.

Щом се отдалечихме от тълпата, спрях.

— В главата си видях Тридесет и първа улица — обявих. — И някаква серия цифри.

— Което значи… — каза Иги очаквателно.

— Не знам — признах аз. — Може би Институтът е на Тридесет и първа улица?

— Това би ни улеснило — каза Зъба. — Изток или запад?

— Не знам.

— Видя ли нещо друго? — попита той търпеливо.

— Ами, серия цифри — повторих. — И някаква висока зеленикава сграда.

— Трябва просто да извървим цялата дължина на Тридесет и първа улица — заключи Ръч. — От край до край, за да потърсим сградата. Нали? Искам да кажа, щом си я видяла в съзнанието си, трябва да има някаква причина. Или видя няколко сгради, или цял град? Какво точно?

— Само тази — отговорих.