Кафявите очи на Ръч се уголемиха. Ейнджъл ме гледаше смутено. Всички чувствахме едно и също — някаква смесица от притеснение и нетърпение, съчетани с всепроникващ страх. От една страна, в Института можеше да намерим обяснение на всичко — отговори на всички въпроси, които някога си бяхме задавали за нас самите, за миналото ни, за родителите ни. Можехме да научим повече дори и за загадъчния Директор, когото бяха споменали Белите престилки. От друга, чувствахме се сякаш доброволно се връщаме в Училището и звъним на входната врата. Сякаш се предавахме в ръцете на злото. Двете чувства ни разкъсваха.
100
— Имаме ли пари? Поне малко? — попита Газопровода, когато подминахме една количка с полски наденички.
— Може би — казах и извадих картата. — Какво ще кажеш? — обърнах се към Зъба. — Да опитаме ли?
— Ами със сигурност се нуждаем от пари — каза той. — Но това може да е капан, начин да установят къде сме и какво правим.
— Да — поколебах се аз.
Разбира се, че не. Не дай Боже нещо да ни е лесно.
Трябваше да намерим пари. Можеше да опитаме с просия, но вероятно на мига някой щеше да викне полиция. Деца без надзор и прочее. За търсене на работа също не можеше и дума да става. Да крадем? Само в краен случай. Все още не се беше стигнало дотам.
Картата можеше да е валидна за всяка от десетките банки. Поех дълбоко въздух и застанах пред един банкомат. Прокарах картата през отвора и написах „maxride“.
Без резултат.
После опитах с годините ни: „14, 11, 8, 6“.
Грешка.
Реших да напиша просто „парола“.
Грешка. Банкоматът се изключи и ме посъветва да се свържа с „Обслужване на клиенти“.
Продължихме по улицата. Имах чувството, че сякаш се бавим нарочно, в опит да се подготвим за срещата си с Института. Поне така си го обясняваше психологът в мен.
— Защо не опиташ с първите букви на имената ни? — предложи Газопровода.
— Или нещо от типа на „искамдаполучапари“ — каза Ръч.
Усмихнах й се.
— Трябва да е по-кратка.
До мен Ейнджъл влачеше крака с наведена глава.
Ако имах пари, можех да й купя нова Селесте.
На банкомата на следващата пресечка опитах с инициалите на имената ни: МЗИРГЕ. Не.
Опитах „Училище“ и „Максимум“.
Каза ми да се свържа с „Обслужване на клиенти“.
По-нататък пробвах със „Зъба“, „Иги“ и „Газопровода“.
На следващата пресечка беше ред на „Ръч“ и „Ейнджъл“, след което ми хрумна да опитам с днешната дата.
Явно много настояваха да се свържа с „Обслужване на клиенти“.
Знам какво се чудите: дали опитах с рождените ни дати, или гражданските ни номера.
Ами не. Никой от нас не знаеше точната си рождена дата, въпреки че всеки си беше харесал определен ден за рожден. А и по някаква странна причина откачалките в Училището бяха пропуснали да ни регистрират в социалната служба. Така че нямахме надежди за пенсия.
Спрях пред следващия банкомат и обезнадеждено поклатих глава.
— Не знам какво да правя — признах си.
Мисля, че това беше вторият път, в който си позволявах да изрека подобно нещо.
Ейнджъл ме погледна уморено с тъжните си сини очи.
— Защо не опиташ с „майка“? — попита и пъхна върха на маратонката си в една пукнатина в тротоара.
— Откъде ти хрумна? — попитах учудено.
Тя вдигна рамене и понечи да притисне Селесте към гърдите си, но отпусна празната си ръка.
Спогледах се със Зъба, след което бавно вкарах картата в отвора и въведох цифрите, които съответстваха на „майка“.
КАКЪВ ТИП ТРАНЗАКЦИЯ ИСКАТЕ ДА НАПРАВИТЕ? — попита ме екранът.
Онемяла изтеглих двеста долара и ги пъхнах във вътрешния си джоб.
— Как я разбра? — попита Зъба Ейнджъл.
Тонът му беше небрежен, но походката издаваше напрежението му.
Ейнджъл отново вдигна малките си рамене, а после ги отпусна вяло. Дори косата й имаше посърнал, тъжен вид.
— Просто ми хрумна — каза тя.
— Някакъв глас ли ти го каза? — попитах и се зачудих дали
Тя поклати глава отрицателно.
— Думата просто се появи в главата ми. Не знам защо.
Двамата със Зъба отново се спогледахме, но не казахме нищо. Не знаех какво си мислеше той, но аз си спомних, че Ейнджъл беше прекарала няколко дни в Училището, преди да я спасим. Кой знае какво се беше случило там… Какви ужасяващи, гнусни експерименти… Може би бяха сложили чип и в нейното тяло.
Или нещо по-лошо.
101
След още няколко пресечки завихме наляво и тръгнахме към Ийст Ривър. Ставах все по-напрегната. Дишах насечено. Всяка стъпка ни отвеждаше все по-близо до предполагаемото място на Института — в който може би се пазеха тайните на целия ни живот и отговорите на всичките ни въпроси.