Ангелският експеримент

— За мен първо едно предястие със скариди. После свинско каре с кленов сироп, както си върви със зелето, картофите и прочее. Салатата специалитет с дресинг със синьо сирене. Една лимонада и един студен чай.

Джейсън записа всичко с изражение, сякаш някой му бърка в окото от около час.

— Крем-супа с омари — започна Зъба, — после порция ребра. И една голяма бутилка вода.

— Спагети и кюфтета — обади се и Иги.

— Това е от детското меню — каза келнерът ни с напрежение в гласа. — За клиенти под дванайсетгодишна възраст.

Иги се смръщи.

— Защо не опиташ агнешкия врат? — намесих се аз. — Върви с картофи и спанак, и сос от червено вино и розмарин.

— Добре, хубаво — каза Иги с раздразнение. — И две чаши мляко, и хляб.

Джейсън отпусна бележника си, изгледа ни и каза:

— Това е сериозно количество храна за вас шестимата. Дали не поръчвате прекалено много?

— Разбирам колебанието ви — казах аз и усетих, че няма да издържа още дълго. — Няма проблем. Донесете поръчката, моля.

— Ще трябва да платите всичко, независимо дали го изядете, или не.

— Да, в ресторантите обикновено се прави така — произнесох бавно и подчертано търпеливо.

— Сумата ще е доста висока — настоя той неразумно.

— Ясно ми е — отвърнах, като неуспешно се опитах да запазя добрия тон. — Принципът ми е ясен. Храната струва пари. Многото храна струва много пари. Просто донесете каквото поръчахме. Моля.

Джейсън ме изгледа вдървено и се отправи към кухнята.

— Много приятно място — каза Зъба с безизразно лице.

— Наистина ли поръчахме твърде много? — попита Ейнджъл.

— Не — казах й. — Спокойно. Вероятно не са свикнали с хора с апетит.

Помощник-келнерката донесе два панера с хляб и малки купички със зехтин. Дори и тя ни изгледа скептично.

Забих нокти в бялата покривка. И после всичко се обърна с главата надолу.

104

— Добър ден.

До лакътя ми се беше материализирал мъж в костюм. Джейсън беше с него.

— Здравейте — отвърнах предпазливо.

— Аз съм управителят. Мога ли да бъда полезен с нещо? — попита.

Това уловка ли беше?

— Ами, не мисля — отговорих. — Освен ако в кухнята не липсва някоя от поръчките ни.

— Аха, да, поръчките — рече управителят. — Изглежда, сте поръчали необичайно количество храна. Не бихме искали тя да отиде на боклука, или пък да ви стреснем с висока сметка, тъй като очите ви са били по-гладни от стомасите — изхихика пресилено.

— Ах, много мило от ваша страна — казах на крачка от избухването. — Но наистина сме много гладни. Не е ли в реда на нещата просто да поръчаме и след това да получим поръчката си?

Неизвестно защо това посочване на очевидното не се прие добре.

Управителят придоби изражение на насилена търпеливост.

— Може би ще се чувствате по-добре в някой друг ресторант — каза той. — Бродуей не е далеч.

Невероятно.

— Не думай — изсъсках и най-сетне си изпуснах нервите. — Възможно е, но ние сме тук и сме гладни. Мога да платя, а и днес имаме страхотен апетит. Ще ни донесете ли поръчаното, или не?

Управителят сякаш току-що беше сдъвкал лимон.

— Мисля, че не — отговори той и махна на широкоплещестия мъж, който се въртеше край вратата.

Страхотно, няма що. Почесах се по челото.

— Що за глупост — рече Иги ядосано. — Да си тръгваме. Гази, ще идем в някой ресторант, в който не работят нацисти, искаш ли?

— Добре — рече Газопровода неубедено.

Ейнджъл погледна управителя.

— Джейсън мисли, че си въздух под налягане и миришеш на жена — каза му тя. — Какво значи „мека китка“?

Джейсън се закашля и се изчерви. Управителят го изгледа гневно.

— Хубаво — изправих се аз и хвърлих салфетката на масата. — Тръгваме си. И без това храната тук сигурно е гадна.

И в този миг цъфнаха ченгетата.

Кой беше извикал полиция?

Това истински полицаи ли бяха?

Реших, че няма нужда да ги питаме лично.

105

Помните ли, като казах, че кухнята предлага удобен маршрут за бягство? Щеше да е така, ако полицаите не се бяха разделили и не бяха влезли по двама през предния вход и през — познайте — кухнята.

Хората по масите около нас ни зяпаха удивено. Вероятно за тях това беше най-вълнуващото събитие в последната седмица.

— Нагоре и навън — каза Зъба, а аз кимнах с неохота.

На лицата на Ръч и на Иги се изписа учудване, Гази се ухили, а Ейнджъл присви очи решително.

— Добре, деца — рече полицайката, която идваше към нас, като си проправяше път между масите. — Трябва да дойдете с нас. Ще повикаме родителите ви в участъка.

Джейсън ми се ухили покровителствено и изведнъж побеснях. Толкова ли беше трудно да ни оставят на мира поне за малко? Без да се замислям, взех купичката със зехтин и я нахлупих на главата му. Устата му зейна в идеално „О“, а по лицето му се проточиха струйки зеленикава мазнина.

Ако това го беше изненадало, то последвалото щеше просто да му вземе ума.