Ангелският експеримент

С пъргави движения, на каквито беше способен само мутант, скочих върху един от столовете, после на масата, и се хвърлих във въздуха. Разперих криле и ги размахах. Снижих се опасно близо до земята — не се бях засилила, както е препоръчително, — но следващият мах ме издигна нагоре и се понесох към гредите на тавана.

Ейнджъл ме последва, а после и Иги, Газопровода, Ръч и Зъба.

Погледнах надолу и не успях да сдържа смеха си при вида на хората. Смаяни не е думата. Бяха сразени, шашнати, абсолютно потресени.

— Тъпанар! — викна Газопровода и замери управителя с няколко корички хляб.

Зъба кръжеше под тавана и търсеше изход. Видях, че ченгетата се бяха поокопитили и се пръснаха между масите.

Няма да ви лъжа — беше върховно. Вярно, бяхме загазили, вярно, беше много напечено и така нататък, но трябваше да призная, че видът на всички тези хора и израженията на лицата им беше най-хубавото нещо, което ни се беше случвало от пристигането ни в Ню Йорк.

— Насам! — извика Зъба и посочи една капандура с витраж.

— Хайде, банда! — викнах и аз.

Осъзнах, че под нас бляскаха светкавици на фотоапарати. Това хич не беше хубаво.

— Да изчезваме!

Зъба приведе глава, покри я с ръце и се вряза право в капандурата. Прозорецът се пръсна като стъклена дъга и парченцата се посипаха долу.

Иги беше точно зад Ръч, леко докоснал глезена й с пръсти. Двамата последваха Зъба, като присвиха криле в последния момент, за да минат през отвора.

— Ейнджъл, давай! — наредих аз и тя се изстреля нагоре.

Белите й крилца ми напомниха на Селесте.

— Гази! Ти си!

Той се спусна за последен път и грабна нечий десерт. Натъпка цял еклер в устата си, кимна и се мушна през капандурата. Аз бях последна. Излязох на открито, разперих криле и напълних дробове с въздух. Осъзнавах, че току-що бяхме направили огромна и непростима грешка, за която щяхме да си платим.

Но знаете ли какво? Почти си струваше.

Израженията на лицата им…

106

— Към дърветата — казах на Зъба, той кимна и описа голям кръг, за да се насочи на север.

Денят беше мъглив, но не бяхме достатъчно високо, че да ни загубят от поглед. Надявах се никой да не гледа нагоре. Как ли не.

Кацнахме задъхани в един висок явор.

— Добре се получи — каза Зъба и изтръска няколко стъкълца от раменете си.

— Аз съм виновен — рече Газопровода. Лицето му беше омазано с шоколад. — Аз поисках да идем там.

— Вината беше тяхна, Гази — отвърнах аз. — Обзалагам се, че това не бяха истински полицаи. На километри около тях се носеше одеколон „Училище“.

— Дори не се замисли, преди да нахлупиш зехтина на главата на келнера, а? — обади се Зъба.

Погледнах го с досада.

— Аз още съм… — започна Ръч, но замлъкна посред изречението.

Предполагам, щеше да каже „гладна“, но се усети, че моментът не е подходящ.

И все пак наистина бяхме гладни. Трябваше да хапнем нещо. Щом адреналинът ми спаднеше, щях да потърся магазин или нещо подобно.

— Хората ни снимаха — обади се Иги.

— Да — потвърдих обезсърчено. — За неочаквана издънка това печели сериозни точки.

— И става все по-зле — каза един мазен глас.

Подскочих около тридесет сантиметра във въздуха, стиснах клона под себе си и погледнах надолу.

Дървото беше обкръжено от Заличители.

Неволно хвърлих озадачен поглед към Иги — обикновено той беше алармената ни система. Ако не ги беше чул, значи се бяха появили от нищото.

Един от тях пристъпи напред. Затаих дъх. Беше Ари.

— От теб отърваване няма — казах.

— Взе ми думите от устата — отвърна той с животинска усмивка.

— Помня те, когато беше тригодишен — продължих разговорливо. — Беше толкова сладичък, преди да станеш такъв ужасен вълчи тулуп.

— Не съм усетил, че съм обект на внимание — каза той и с изненада долових горчивина в гласа му. — И аз бях затворен на онова място, но вие ме отбягвахте.

Зяпнах.

— Та ти беше нормален — обявих. — И беше син на Джеб.

— Да, син на Джеб — изръмжа той. — На моменти се чудех знае ли изобщо жив ли съм, или не. Какво, мислите, направиха с мен, докато вие си играехте на семейство с моя баща? Нали не мислите, че просто ме изпратиха по живо, по здраво?

— Така… Този възел го развързахме — обади се Зъба под мустак.

— Ари, бях на десет години — казах му бавно. — Заради тези минали истории ли ни преследваш сега? И искаш да ни убиеш?

— Разбира се, че не. — Ари се изплю на земята. — Преследвам ви, защото това ми е работата. А миналите истории просто я правят приятна — озъби се той.

Показах му среден пръст. (Представяте ли си? Среден пръст. Аз на него… Така де, няма значение.)

Вече беше започнал да се преобразява и когато се ухили, муцуната му сякаш се разцепи на две като на куче. Извади нещо зад гърба си, с кафява козина и две бели…

— Селесте! — проплака Ейнджъл и тръгна надолу.

— Ейнджъл, не! — извиках аз, последвана от вика на Зъба:

— Не мърдай!

Мъничето ми обаче скочи и се приземи на един-два метра от Ари. Останалите Заличители тръгнаха напред, но той вдигна ръка и ги спря. Те застинаха напрегнато по местата си, впили студени вълчи очи в Ейнджъл. Ари размаха Селесте закачливо, а тя пристъпи напред.