Ангелският експеримент

Интересното беше, че аз всъщност не исках да получавам тези отговори. Ами ако майка ми ме бе предала доброволно, както се е случило с Газопровода и Ейнджъл? Или родителите ми се окажеха някакви ужасни хора? Или пък чудесни, прекрасни хора, които за нищо на света не биха приели уродливата си мутирала дъщеря с близо четириметрови криле? Искам да кажа, че незнанието ми се струваше по-поносимо.

И все пак продължавахме напред, оглеждайки сграда след сграда. Пред всяка другите обръщаха очи към мен, а аз поклащах глава. Изминахме няколко дъ-ъ-ълги пресечки. С всяка крачка ставах все по-напрегната, останалите също.

— Чудя се какво точно представлява Институтът — изтърси Ръч с безпокойство. — Вероятно е нещо като Училището. Тайно ли ще влезем? И как опазват Заличителите в тайна от обикновените хора? Според вас какви досиета имат за нас? Дали ще има имената на истинските ни родители?

— За Бога, Ръч, ще ми пукнеш тъпанчетата! — каза Иги с присъщия си такт.

Сладкото й лице посърна. Прегърнах я за миг.

— Знам, че си притеснена — казах й утешително. — Аз също.

Тя ми се усмихна. В този миг застанахме пред Тридесет и първа улица — изток, номер 433.

Пред сградата от изображението в мозъка ми.

И ако мислите, че в горното изречение няма нищо странно, прочетете го отново.

Беше висока може би четиридесет и пет етажа, със зеленикава старомодна фасада.

— Това ли е? — попита Иги.

— Да — отвърнах. — Готови ли сме?

— Тъй вярно, капитане! — каза Иги твърдо и козирува.

Толкова ми се искаше да можеше да ме види как завъртам очи отегчено.

Изкачихме стъпалата и бутнахме въртящата се врата. Фоайето беше обзаведено с полирано дърво, лъснат месинг и множество тропически растения. Подът беше покрит с гладки гранитни плочи.

— Вижте — каза Зъба тихо и посочи голямо табло със стъклено покритие. Съдържаше описание на всички офиси и компании в сградата с посочен етаж и номер на стая.

„Институт за висш живот“ липсваше. Нямаше никакви институти.

И как иначе? Би било прекалено лесно, нали?

Потърках чело, като премълчах горчивия си разочарован коментар. Отвътре ми идеше да се разплача, да се развикам и да се тръшна на земята, след което да вляза под горещата струя на душа и да си поплача още малко.

Вместо това поех дълбоко въздух и реших да помисля. Огледах се. Наоколо нямаше други списъци с офиси.

Жената на рецепцията седеше пред отворения си лаптоп. В другия край на фоайето беше бюрото на охраната.

— Извинете — рекох любезно. — В сградата има ли компании, които не са посочени на таблото?

— Не.

Рецепционистката ни огледа, след което се върна към писането на нещо изключително важно — например биографията й за следващото интервю за работа. Тръгнахме да си ходим, когато тя се сепна с изненада. Обърнах се. Екранът на компютъра й беше угаснал. Стомахът ме присви.

Под всяка дъга има гърне със злато — се появи на екрана с големи червени букви. Съобщението се разпадна на по-малки букви, които започнаха да се въртят из екрана, докато не го запълниха изцяло.

Гърне със злато под всяка дъга… Е, какво? Тук да не работеха елфи? Или отнякъде щеше да изскочи Джуди Гарланд27 с песен на уста? Не можеше ли да получим някаква ясна информация? Не, това беше загадка, изпитание. Заскърцах със зъби — буквално. Под всяка… Хм-м-м.

— Сградата има ли мазе? — попитах.

Рецепционистката вдигна вежди и ни огледа отново, този път по-строго.

— Кои сте вие? — попита. — Какво искате?

Вдигна брадичка и погледна охранителя. Дали бяха Заличители? Определено биха могли да бъдат. Цялата сграда можеше да е пълна с ужасяващи вълкочовеци.

— Няма значение — промърморих и побутнах останалите към въртящата се врата. Охранителят вече вървеше след нас. На излизане пъхнах една химикалка в улея на вратата. Той се озова в капан между две от крилата и започна да блъска стъклото с цялата си тежест.

На улицата побягнахме.

102

Дробовете ми щяха да се пръснат. Познато ли ви е? След около шест пресечки забавихме ход. Изглежда никой не ни следеше, в трафика нямаше полицейски коли, нямаше и следа от Заличители. Главата ми пулсираше и ме болеше здравата. Имах чувството, че имам нужда да си почина — от живота си.

Внезапно Газопровода се обърна и измлати една пощенска кутия.

— Ама че гадост! — развика се той. — Нищо не се получава както трябва! Непрекъснато някой ни пречи! Макс има проблеми с главата, Ейнджъл загуби Селесте, всички сме гладни — писна ми! Писна ми от всичко!

Смаяна затворих зяпналата си уста и се приближих до него. Сложих ръка на рамото му, но той я блъсна встрани. Останалите се скупчиха около нас — не беше обичайно Гази да се изпуска така. Той беше малкият ми храбрец.

По дяволите.

Ятото ме гледаше в очакване да кажа на Газопровода да се опомни и да се стегне.

Пристъпих напред и го дръпнах в прегръдките си. Облегнах чело в неговото и просто го стиснах в обятията си. Пригладих светлата му коса с пръсти и усетих, че гърбът му потръпва.