Ангелският експеримент

— К’во? — измучах.

— Донесохме закуска — каза Зъба и отхапа от кексчето си. — Ти спеше непробудно.

Отхапах от своето кексче и усетих, че около мен тегне напрежение.

— Нещо друго?

Зъба кимна към вестниците.

— Реших, че сте ги взели заради комиксите — казах и придърпах купчината към себе си.

Досега основната ни тактика на оцеляване беше да оставаме незабелязани и да се крием. Бих казала, че снимките ни, изтипосани на първа страница в „Ню Йорк Поуст“ под изписаното с дебели букви заглавие „Чудо или илюзия? Свръхчовеци или генни мутанти?“ сложиха край на тази стратегия.

Зъба беше купил четири вестника, но и на четирите заглавни страници ни имаше на размазани снимки как кръжим бодро из „Гардън тавърн“.

— Видях ги, докато пазарувахме — обясни Зъба и допи сока си. — Май не е зле да се покрием за известно време.

— Да, благодаря за съвета — рекох с раздразнение.

Винаги подчертаваше очевидното. Взех „Ню Йорк Таймс“. Под размазаната снимка пишеше: „Никой не е поел отговорността за вероятно най-смайващото изпълнение тази година…“.

Накрая взех кексчето с въздишка.

— С една дума, до тук бяхме с потайността. Изглежда, поне за момента трябва да забравим за Института.

Идеше ми да се разкрещя от яд.

— Може да се маскираме — предложи Газопровода.

— Ами, да. Ще си купим от онези очила с носовете — съгласи се Ейнджъл.

Усмихнах им се.

— Мислите ли, че ще свършат работа?

109

Следобед трябваше отново да идем за храна. Не бяхме успели да намерим шест чифта очила с носове, затова излязохме както си бяхме.

В първия магазин се заредихме със сандвичи, напитки, чипс, бисквити и всичко, което можеше да се яде в движение.

— Предлагам да напуснем града веднага щом се стъмни — казах на Зъба.

Той кимна.

— Къде ще идем?

— Няма да се отдалечаваме — продължих. — Все още не съм се отказала да разучим този Институт. Може да идем навътре в сушата? Или пък някъде край океана?

— Ей, вие!

Подскочих и изпуснах безалкохолното си. Пред нас изникна младеж, подстриган на гребен. Ръч се бутна в гърба ми, а Зъба застина.

— Вие сте идеални! — каза той развълнувано.

Много мило, че поне някой беше на това мнение. Кой обаче беше този откачалник?

— Идеални за какво? — попита Зъба с ледено спокойствие.

Младежът посочи един магазин с мършавата си татуирана ръка. На витрината пишеше: „Ти си: модата утре още днес“.

— Правим фестивал на преобразяването! — обяви момчето, сякаш съобщаваше, че сме спечелили един милион долара. — И можете да се преобразите напълно, при това безплатно — само трябва да позволите на стилиста да прави с вас каквото пожелае.

— И какво ще ни направи? — попита Ръч с интерес.

— Грим, прически, всичко! — обеща момчето ентусиазирано. — Без татуировки. За тях ни трябва разрешение от родителите.

— Ясно, без татуировки — прошепнах аз.

— Аз съм съгласна! — каза Ръч. — Звучи забавно! Може ли, Макс? Искам да се преобразя!

— Ами…

Две тийнейджърки излязоха от „Ти си“. Видът им беше зашеметяващ. Вероятно и приятелите им нямаше да ги разпознаят.

Чухте ли?

— Съгласна съм — побързах да кажа.

Зъба се опули за миг, но аз го погледнах многозначително.

— С удоволствие ще бъдем преобразени. И ще изглеждаме съвсем различни.

ЧАСТ ШЕСТА КОЙ Е ТАТКО, КОЯ Е МАМА?

110

— Стои ти много яко — каза Ръч одобрително, когато се завъртях, за да й покажа гърба на новото си дънково яке. Разбира се, щеше да се наложи да направя дълги прорези за крилете, но иначе беше страхотно.

Извърнах очи към нея и се ухилих. Изобщо не приличаше на Ръч. Всеки път, щом я погледнех, направо се стрясках. Бяха изправили тъмнокестенявата й свръхкъдрава коса със сешоар и я бяха подстригали на етажи. След това я бяха изпъстрили с руси кичури. Разликата беше огромна — само за час от мърляво хлапе се беше превърнала в невисок модел. Досега не си бях давала сметка, че има заложбите да стане красавица, когато порасне. Ако пораснеше.

— Гледайте! — Газопровода беше избрал камуфлаж от горе до долу.

— На мен ми харесва — казах и вдигнах палец.

Бяхме посред пълното си физическо преобразяване в подобния на хамбар магазин за дрехи втора употреба. Част от русата коса на Гази беше изсветлена до бяло и стърчеше на рогчета, намазана с гел. Връхчетата им бяха яркосини. Отстрани беше подстриган съвсем късо.

— Но трябваше да позволиш да ми напишат „Чупката“ отзад на главата — оплака се той.

— Не — отвърнах и му оправих яката.

— Ама на Иги му пробиха ухото!

— Nein29 — казах.

— Всички имат надписи — каза той, като изимитира идеално гласа на фризьора.

— Заб-ра-ви!

Той изсумтя с досада и отиде при Зъба. Неговата коса също беше подстригана късо, с изключение на един дълъг кичур пред очите му. Бяха я направили на кичури в различни тонове на кестенявото и в момента приличаше точно на оперението на мишеловите. Какво съвпадение. В магазина беше подменил облеклото си: обичайното черно беше станало леко различно черно.

— Виж колко е хубаво — рече Ейнджъл и вдигна дантелена пачка за балет.

Вече я бях облякла във фланелка и широки панталони с джобове отстрани. За горна дреха си беше избрала синьо ватирано яке.