Ангелският експеримент

Усетих силното течение, което побутваше краката ми, и забелязах, че вятърът духа откъм сушата.

Ръч сви ръце на фуния около устата си и извика:

— Ейнджъл!

— Ейнджъл! — викнах и аз и нагазих с широки крачки, с надеждата да се натъкна на нея.

Зъба беше бръкнал във водата, привел лице почти до повърхността. Разпръснахме се, присвили очи срещу слънцето, и започнахме да се гмуркаме под вълните.

Гърлото ме стегна и усетих, че ще се задавя. Гласът ми излизаше на насилени хрипове, очите ми смъдяха от солта и блясъка на слънцето.

Бяхме покрили голям кръг от около тридесет метра, но от нея все още нямаше и следа. Моята Ейнджъл. Погледнах към брега с надеждата да я видя да излиза и да тръгва към Селесте, която я чакаше, подпряна на парче дърво.

Минутите се точеха протяжно.

Усещах как течението ме притегля цялата. Непрекъснато си представях как тялото на Ейнджъл бива засмукано навътре, а тя опулва очи от ужас. Нима бяхме стигнали до тук, само за да я изгубим?

— Виждаш ли нещо? — извиках на Зъба.

Той поклати глава, без да вдига поглед от водата. Продължаваше да маха с ръце под повърхността.

Отново претърсихме цялата околност, всеки метър от плажа, от откритото море.

И отново.

И отново.

Зърнах нещо, присвих очи и се вгледах по-внимателно.

Какво беше… това не беше ли… о, Боже! На няколкостотин метра навътре се беше появила малка мокра глава на плитчици. Загледах се в нея, Ейнджъл се изправи във вода до кръста и ни помаха.

Краката ми едва не се подкосиха. Трябваше да се овладея, за да не падна по лице.

Двете се хвърлихме една към друга. Останалите се спуснаха след мен.

— Ейнджъл — едва прошепнах аз с облекчение, когато стигнах до нея. — Ейнджъл, къде беше?

— Познай какво! — рече тя весело. — Мога да дишам под вода.

115

Сграбчих я в ръце и притиснах мокрото й хладно тяло към своето.

— Ейнджъл — произнесох, като едва сдържах плача си. — Помислих, че си се удавила! Какви ги вършиш?

Тя се притисна в мен и я поведох към брега. Отпуснахме се на мокрия пясък. Газопровода също се опитваше да сдържи сълзите си.

— Просто си плувах — каза Ейнджъл. — По едно време, без да искам, глътнах малко вода и се задавих. Но не исках Гази да ме намери, защото играехме на криеница — обясни тя. — Затова останах долу и осъзнах, че ако преглъщам вода, не се давя и мога да остана по-дълго.

— Как така „ако преглъщам вода“? — попитах.

— Просто преглъщам, а после правя така. — Ейнджъл издуха въздух през ноздрите си, при което едва не избухнах в смях при вида й.

— И водата излиза от носа ти? — попита Зъба.

— Не — отговори Ейнджъл. — Не знам къде отива. От носа ми излиза въздух.

Погледнах Зъба.

— Извлича кислорода.

— Можеш ли да ни покажеш? — поинтересува се Зъба.

Ейнджъл стана и изприпка до брега. Когато водата й стигна до кръста, се гмурна. Стоях на няколко сантиметра от нея, твърдо решена този път да не позволявам да се загуби и за секунда.

Клекна, напълни устата си с вода и се изправи. Изглежда, преглътна, след което издиша въздух през ноздрите си. Така опулих очи, че се притесних, че ще изскочат от орбитите си — от невидими пори от двете страни на шията й се проточиха тънки струйки вода.

— Майко мила — сепна се Газопровода.

Ръч обясни на Иги какво става и той подсвирна удивено.

— И като правя така, мога да си стоя под вода и да плувам — каза Ейнджъл, размърда рамене и разтвори криле, за да ги изсуши на яркото слънце.

— Сто на сто и аз мога така! — каза Газопровода. — Нали сме брат и сестра.

Потопи се във водата и напълни уста. После я преглътна и се опита да издиша.

Задави се, закашля се силно, после отново се задави и едва не повърна.

— Добре ли си? — попитах, когато най-сетне се успокои.

Той кимна окаяно. Беше подгизнал и му се гадеше.

— Иги — казах, — виж дали ще напипаш нещо на шията на Ейнджъл — тези пори, през които излиза водата.

Иги прокара леко като перце пръсти по светлата кожа по цялата й шия.

— Не усещам нищо — каза той за мое учудване.

Решихме за всеки случай да опитаме всички. Никой освен Ейнджъл не успя да диша под вода. Ще ви спестя отблъскващите подробности — достатъчно е само да ви кажа, че в момента не бих влязла отново на мястото, където се пробвахме.

И така, Ейнджъл можеше да диша под вода. Появяваха се нови и нови способности, сякаш отделните умения бяха програмирани да се изразяват в различни моменти. Беше малко като игра на шашки — в един момент някой от нас стигаше до другия край на дъската и неочаквано се сдобиваше с неочаквани сили и умения.

Доста странно.

Не е странно, Макс — каза Гласът ми внезапно. — Божествено е. И удивително. Вие сте шест малки шедьовъра. Възползвайте се.

Ами, бих се възползвала — помислих си горчиво, — ако не трябваше непрекъснато да се спасявам.

Божичко! Шедьоври или изроди? Чашата полупразна ли беше, или полупълна? Ако знаех, че ме чака нормален живот с нормално семейство и нормални приятели, бих се отказала от крилете си, без да се замисля.

В главата ми зазвъня бодър смях.