Ангелският експеримент

— Тук е върховно — каза тя. — Океанът е просто прекрасен! Когато порасна, искам да стана учен, който изследва океана. Ще влизам навътре, ще се гмуркам, ще откривам нови неща, а от „Нешънъл джиографик“ ще ме вземат на работа.

Да, разбира се, Ръч. Вероятно ще е горе-долу по времето, когато изберат мен за президент.

Тя се върна на бегом до водата. Иги се изправи и пое след нея.

— Тук им харесва — каза Зъба, вперил очи в тях.

Кимнах.

— Нищо чудно — чист въздух, тишина и спокойствие, океан. Жалко, че не можем да останем.

Зъба притихна за момент.

— Ами ако тук сме в безопасност? — попита. — И сме сигурни, че няма риск някой да ни тормози? Не би ли искала да останеш?

Думите му ме изненадаха.

— Трябва да намерим Института — казах. — И ако открием нещо в него, останалите ще искат да издирят родителите си. А после… Няма ли да потърсим Джеб и да си оправим сметките с него? А и кой е този „Директор“? Защо ни причиняват това? Защо непрекъснато повтарят, че трябва да спася света?

Зъба вдигна ръка. Осъзнах, че съм повишила тон. Без да ме поглежда, той каза бавно:

— Ами ако просто забравим всичко това?

Зяпнах насреща му. Човек прекарва целия си живот с някого и си мисли, че го познава, след което той пуска подобна бомба.

— Какво искаш да… — започнах, но Газопровода дотича и пусна един жив рак отшелник в скута ми, а Ейнджъл проплака, че е гладна.

Идеше ми да стисна Зъба за раменете и да се развикам: „Кой си ти? Какво си направил с истинския Зъб?“, но нямаше как.

Може би по-късно.

113

На следващата сутрин Зъба се върна от града и пусна вестник „Ню Йорк Поуст“ в краката ми с лек поклон. Разгърнах го. На шеста страница ме чакаше заглавие: „Мистериозните деца птици изчезват безследно“.

— Това е добре — казах. — Успяхме да прекараме два дни, без да причиним някаква неистова суматоха на обществено място и да си осигурим снимки по всички вестници.

— Отиваме да поплуваме! — каза Ръч.

Тя потупа Иги два пъти по ръката, той стана и я последва. Ейнджъл и Гази вече бяха до водата.

Слънцето печеше, но океанът все още беше доста студен. Това обаче не ги смути. Радвах се, че си прекарваха добре тези дни — просто се забавляваха, хранеха се, плуваха, без да се притесняват за нищо.

Аз обаче се притеснявах, разбира се.

До мен Зъба четеше вестника и разсеяно бъркаше в кутия с фъстъци. Загледах се в по-малките, които си играеха във водата. Иги започна да прави замък от пясък на ръба на прибоя, по усет.

Как така Заличителите все още не ни бяха открили? Понякога ни намираха на мига, а друг път — както сега, — изглежда, успявахме да им се скрием. Имплантираният чип излъчваше ли някакъв сигнал, или не? И ако излъчваше, защо още не се бяха появили? Имах чувството, че просто се забавляват с нас, държат ни нащрек, все едно играят някаква игра…

Игра. Проклета игра…

Точно както беше казал Джеб в Училището. И както ми повтаряше Гласът — че всичко е игра, че човек се учи, докато играе, че всичко, абсолютно всичко, е изпитание.

Изведнъж сякаш неонов надпис светна точно пред лицето ми. За пръв път, най-сетне, най-сетне, проумях, че всичко това действително може би беше някаква огромна, извратена, зловеща, важна игра.

В която ми се беше паднала една от главните роли.

Прецедих едрия пясък през пръстите си и се замислих. Добре. Щом беше игра, само два отбора ли имаше? Имаше ли и двойни агенти?

Отворих уста, за да споделя мислите си със Зъба, но се спрях. Той ме погледна с любопитство в тъмните очи и внезапно ме заля пронизващ страх. Сведох очи и усетих, че бузите ми поруменяват.

Ами ако не всички бяхме на една и съща страна?

Отчасти се засрамих, че дори мога да си го помисля, но, от друга страна, си припомних колко пъти любимата ми параноя беше спасила кожите ни.

Погледнах към водата. Ейнджъл пръсна Газопровода със смях, после се гмурна под вълните, а Гази я подгони.

Беше ли се променила, след като я спасихме от Училището? Изпъшках и облегнах чело на дланите си. Това беше прекалено. Ако не можех да се доверя на тези петимата, животът ми не струваше пукната пара.

— Главата ли те боли? — попита Зъба тихо и с тревога.

Поклатих глава отрицателно, въздъхнах и отново зареях поглед в океана. Зависех от Зъба. Имах нужда от него. Трябваше да мога да му вярвам.

Наистина ли?

Гази се въртеше объркано и се оглеждаше по повърхността наоколо. След това ме погледна с паника в очите.

Ейнджъл не се беше показала. Още беше под водата.

Скочих на крака.

114

— Ейнджъл! — викнах и се хвърлих във водата.

Стигнах до Гази и го разтърсих.

— Къде се гмурна?

— Ето тук! — отвърна той. — Тръгна нататък! Видях я как се гмурна.

Зъба нагази след мен, Ръч и Иги също се приближиха. Петимата впихме очи в студената сиво-синя вода. Виждаше се само на двайсетина сантиметра разстояние. Една вълна ни заля.

— Сега е идеалният момент някой да открие, че има рентгеново зрение — измърморих, а сърцето ми се скова в ледена хватка.