Антихристът

Тъмнината в коридора беше абсолютна, но това, което не можеше да види, Хайдман чу, а останалото беше работа на въображението му. От горния етаж на хотела все още ехтяха изстрели, чуваха се викове и шум от борба. Имаше и други шумове. Бяха по-близки и не можеше точно да определи произхода им, но затова пък бяха доста тайнствени. Някакво копринено шумолене и влачене, шум като от милиони дребни парченца кости, падащи върху мраморна плоча. Съскащ шепот, сякаш от далечни гласове, заглушавани от вятъра, и нещо, което звучеше като стон. Нито един от тези шумове не беше силен. На фона на онова, което ставаше горе, звуците всъщност не трябваше да се чуват, но той ги долавяше съвсем отчетливо и ясно, по-добре дори от изстрелите.

Единият от полицаите пристъпи напред, но Хайдман го дръпна назад.

— Чакайте!

Предпазливо направи крачка навътре, клекна до вратата и се опита да пробие с поглед тъмнината. Не видя почти нищо, само сенки и очертания, които сигурно изобщо не съществуваха, но имаха същия странен ефект, както преди малко отвън на улицата — тъмнината като че ли беше оживяла. Подът, стените, таванът, дори тъмнината се движеха.

Какво ставаше с него? Колкото и да го плашеше гледката, през цялото време беше сигурен, че не е действителна. Нервите му играеха номера. Не биваше, и то точно сега. През всичките двадесет и пет години служба много пъти се беше оказвал в опасност, или поне така си беше мислил, и познаваше всички видове страхове, но такова нещо като това сега не беше преживявал. Никога не беше изпадал в паника. Сега малко го делеше от нея, и то само защото му се привиждаха някакви си сенки.

Стрелбата на горния етаж не спираше. Хайдман отведнъж осъзна, че вече няколко секунди седи неподвижно и се взира в тъмното и че не само тримата полицаи с него, но и останалите в колата може би наблюдават движенията му. Изправи се, протегна напред ръката, в която стискаше оръжието както слепец протяга бастуна си, и направи крачка напред. Под краката му нещо изпука, сякаш стъпваше върху грахови зърна или пуканки, които се трошаха под тежестта на тялото му.

— Смит! — силно извика той. — Тук ли сте?

Никакъв отговор. За момент стрелбата прекъсна, после като че ли стана още по-ожесточена. Очите му посвикнаха с тъмнината и успя да различи обстановката около себе си — тесен коридор, водещ към също такава тясна, стръмна стълба; три стаи на приземния етаж, едната, от които беше отворена. Вътре светеше. По странен начин светлината огряваше само отворената врата, без да пада в коридора, но Хайдман не беше в състояние да разсъждава върху този феномен. Погледна към стълбата и реши, че ще е истинско самоубийство да се качва горе. Въпросът беше не дали, а от коя страна щяха да го застрелят.

Даде знак с ръка на единия от хората си да го последва, после посочи трите врати. Неизречената заповед беше точно изпълнена. Двама от полицаите отвориха вратите и с насочени оръжия влязоха в стаите, а третият остана до него.

С разтуптяно сърце Хайдман се приближи до отворената врата. Виждаше само тясно пространство от стаята — малка, стара кухня с евтини мебели и стари тапети, чиито шарки като че ли се движеха пред очите му. Подът беше покрит с протрит кафяв килим. Нещо му подсказа, че е по-добре да не влиза в стаята. Чувството беше толкова силно, че той наистина се поколеба, преди да прекрачи прага. Ако беше сам, сигурно щеше да се вслуша в предчувствието си.

— Смит? — извика силно още веднъж. — Смит, тук ли сте? Кенъли?

Отново не получи никакъв отговор. И този път чувството му не го подведе. Хайдман направи решителна крачка, влезе в стаята и видя на пода две неподвижни тела. Веднага разбра, че са мъртви и кои са: до преобърната алуминиева стълба до прозореца лежеше сивокоса жена на около петдесет-шестдесет години, облечена в оръфана престилка. Вероятно притежателката на хотела. Вторият мъртвец беше Смит. Лежеше по гръб, точно зад вратата и гледаше в тавана с широко отворени очи. Имаше нещо необичайно в лицето му, но в първия момент Хайдман не разбра какво е.

Не загуби време за размишления, мина край трупа на американеца и се завъртя в кръг. Оръжието в ръцете му послушно описа същото движение. Беше натиснал спусъка почти докрай. Каквото и да си беше мислил преди минути, щеше да стреля, ако убиецът на Смит беше още вътре.

Но нямаше никой, беше сам. Стаята нямаше втори изход, а малкото мебели не предлагаха добро укритие. Който и да беше убил агента от ЦРУ, отдавна беше излязъл.

С въздишка на облекчение Хайдман пусна оръжието и отново се обърна към безжизненото тяло на Смит. Погледът му попадна върху лицето на полицая, който беше с него. Мъжът стоеше на вратата, застинал в странна поза и не отделяше поглед от Смит. Лицето му беше изгубило цвета си, а очите бяха излезли от орбитите. Цялото му тяло трепереше.