Антихристът

Хайдман присви очи. Движението продължи, но не стана по-отчетливо. Всъщност нищо не можеше да различи, усещаше само движение, без да вижда тялото, което се движи. Гледката беше тайнствена и странна. За миг дори му се стори, че различава очертания, но вероятно беше, защото искаше да ги види. Отново присви очи и когато ги отвори, фигурата вече я нямаше. Само движението се чувстваше, този път много по-ясно — сякаш нощта се беше пробудила за кипящ живот, чийто водовъртеж беше съсредоточен около колата. Като че ли безплътна черна вълна връхлетя колата и я погълна.

Хайдман още веднъж затвори очи, стисна клепачи така силно, че върху ретината му заиграха пъстри звездички. Когато ги отвори, сенките бяха изчезнали. Разбира се! Никога не ги е имало. Просто въображение, игра на фантазията. Нервите му не бяха в най-добро състояние.

Обърна се отново към вратата и когато за втори път протегна ръка към дръжката, едновременно се случиха много неща: радиостанцията в джоба му се прокашля; тъмнината около тях изведнъж придоби плътност и сякаш се превърна в стена, която ги огради; от къщата проехтя изстрел, последван от писък и глух тропот от падане на тяло.

Хайдман шумно изруга, хвърли се с всичка сила срещу вратата и още по-силно изруга, когато силата на собствения му удар го отхвърли назад. За малко да изгуби равновесие. От болка в очите му избиха сълзи. Рамото му като че ли беше счупено, но вратата дори не потрепери. Беше много стара, масивна врата, която сигурно щеше да издържи атаката на трима-четирима души едновременно. Докато Хайдман с изкривено от болка лице отново куцукаше към вратата, разтривайки удареното рамо, във вътрешността на хотела отново проехтяха изстрели — този път беше автоматичен откос. Към този звук се прибави ужасен писък, който така внезапно заглъхна, че обяснението за тишината можеше да бъде само едно.

8.

Откосът летеше към него и щеше да го улучи още преди да реши да отскочи встрани, но на едно друго, субективно равнище, Бренер имаше чувството, че времето е спряло. Усещаше как командите на мозъка му преминават през нервната система, без да успеят да задействат мускулите и сухожилията, към които бяха насочени, още повече да превърнат тези команди в движение, с което да избегне приближаващата смърт. Дори имаше време да определи броя на дупките, които откосът щеше да пробие, преди последният куршум да се забие в гърдите му — четири, най-много пет.

Два, после три голямокалибрени куршума оставиха димящи дупки в дъските пред краката му, четвъртият се заби точно между тях. Петият не последва.

Бренер дори не забеляза, че времето отново е възвърнало нормалния си ход. Стоеше със затаен дъх и чакаше ужасната болка от разкъсването на гръдния кош, но следващ изстрел нямаше. Вместо това се чу глухо тупване, а миг по-късно такъв ужасен звук, какъвто Бренер никога преди това не беше чувал. Сякаш някой късаше плът от костите. Той вътрешно простена.

— Бренер! Внимавай!

Викът и силният удар, с който Йоханес го блъсна настрани, дойдоха едновременно. Ударът закъсня да го предпази от куршумите, но го блъсна в стената и така го извади от вцепенението. Докато се мъчеше да запази равновесие, видя странната сцена в другия край на коридора, без обаче да разбира какво вижда. Мъжът, стрелял срещу него, бе изпуснал оръжието си. Това беше тупването, което чу. Бренер инстинктивно бе решил, че Салид е стрелял по нападателя и така му е спасил живота, но той в момента се търкаляше на пода, борейки се едновременно с двама мъже. Оръжието му беше отхвръкнало на няколко метра от него. Нападателят, който стреля по Бренер, стоеше на вратата на съседната стая и се виждаше само като сянка. Бренер различи, че беше вдигнал ръце към лицето си. Между пръстите му нещо се движеше, той отново чу онзи страшен късащ звук, не много силен, но непрекъснат, като запис на магнетофонна лента, който непрекъснато се повтаряше. Мъжът изведнъж издаде гърлен писък и олюлявайки се, отстъпи назад в стаята. Преди сенките да го скрият, Бренер видя нещо страховито. Нямаше никакъв смисъл, но направи връзката между звука и не беше в състояние да се противопостави на извода. С ръцете на мъжа ставаше нещо. От китките надолу до върховете на пръстите станаха кафяви, а секунда по-късно — черни. Миг по-късно, точно когато тъмнината на стаята погълна фигурата на мъжа, промяната стана в обратна посока — тъмният цвят тръгна нагоре, но вземаше със себе си и плътта. За частица от секундата, достатъчна да различи всичко, но без да бъде сигурен какво вижда, на Бренер му се стори, че вижда мъртвешки череп, покрит от две ръце-кости.

— Назад, Бренер! Върнете се! По дяволите, искате да ви убият ли?!