Антихристът

Салид вдигна лявата си ръка, сложи палец върху устните и с другата ръка им даде знак да вървят след него. Йоханес послушно стана, но Бренер се поколеба. Мислите в главата му лудо препускаха. Ако изобщо имаше някакъв шанс да се измъкне невредим от цялата история, сега беше моментът. Салид нямаше да стреля по него. Можеше да остане и да остави палестинеца и полуделия проповедник на съдбата им. Можеше да тръгне с тях и с почти абсолютна сигурност да бъде застрелян, когато се опитат да излязат от хотела. Беше толкова ясно решение, че се запита защо ли изобщо се замисли. Трябваше да остане тук, ако иска да запази живота си.

Коленете му трепереха от страх, но все пак успяваха да носят тялото. Сърцето му така силно биеше, че когато стигна до вратата, му се струваше, че се чува из цялата къща. Салид се намираше на две-три крачки напред в коридора, стоеше и се ослушваше и лошото осветление го правеше да прилича на заплашителна тъмна сянка. Лявата му ръка беше сложена на парапета на стълбището и той се ослушваше с наклонена глава към приземния етаж. Пистолетът в дясната ръка сочеше към края на коридора и стълбата, водеща нагоре към тавана.

— Нито звук! — прошепна той. — Когато излезем навън, ще тичате след мен. Каквото и да става, тичайте!

Йоханес нервно кимна с глава. Както усещаше опасността, обгърнала Салид, така ясно усещаше страха, който проповедникът излъчваше. Усещаше също, че е друг страх, не същият, който изпитваше. Той се страхуваше за живота си, страхуваше се да не бъде ранен. Йоханес сигурно също изпитваше подобни страхове, но при него имаше и още нещо. Страх от нещо, чиито измерения Бренер дори не подозираше. Без значение дали проповедникът беше луд или не, но вярваше в това, което преди малко му разказа.

Салид вдигна крак, за да го сложи върху най-горното стъпало. В същия миг от приземния етаж долетя приглушен писък, който отведнъж прекъсна. Салид застина по средата на движението. Дясната ръка с оръжието се насочи надолу, откъдето беше дошъл писъкът. В същата частица от секундата, в която дулото вече не сочеше в края на коридора, една врата рязко се отвори и приведена сянка притича в коридора. Чу се един-единствен плющящ изстрел.

Салид политна назад, но се задържа за перилата и използва движението, за да се превърти и да отскочи, насочвайки оръжието отново назад. Стреля, падна тежко по гръб и още веднъж стреля, превъртя се и отново скочи на крака. Още докато се изправяше, стреля трети път. Фигурата, изскочила от стаята, политна назад и безпомощно се удари в стената. В мига, когато се накланяше напред и падаше на пода, от стаята изскочиха още две сенки.

Салид изкрещя нещо, но думите се изгубиха в насеченото стакато на автоматичен откос. Всичко стана едновременно, практически в една и съща частица от секундата, но времето като че ли застина, сякаш се раздели на две. От една страна, Бренер нямаше никаква възможност да разбере какво се случва, още повече да реагира на ставащото, но разбираше с пределна яснота какво ще се случи. Залпът проби прав ред кръгли, димящи дупки в дървения под, мина край Салид на по-малко от педя и с бясна скорост продължи, носейки след себе си пламъци, пушек и милиони трески. Със смъртоносна прецизност куршумите се носеха към Бренер.

7.

— Нещо не е наред — каза Хайдман. Вдигна ръкава на якето си и погледна часовника. Преди пет минути предадоха на Смит, че в хотела няма други гости, или поне не в стаите, които можеха да достигнат с насочения микрофон. Оттогава не чуха нищо от агента и хората му.

И нямаше да чуят. Не и по радиостанцията. Хайдман още не смееше да го изрече или дори да го помисли, но не можеше да пренебрегне съмнението, че се е оставил да го заблудят. Смит никога не е възнамерявал да допусне него и хората му до операцията.

— Да го извикам ли още веднъж? — попита мъжът на радиостанцията.

Хайдман го изгледа замислено, после поклати глава.

— Не! Излизаме! Вие, вие и вие! — Той посочи един след друг трима от петимата униформени полицаи, притиснати на тясната пейка, като съзнателно пропусна младежа, който през цялото време си беше играл с оръжието. — Идвате с мен! Другите оставате тук и чакате заповеди!

Отвори задната врата и излезе, като в същото време извади и оръжието си. Чувството не беше никак приятно. За повече от двадесет и пет години служба му се беше налагало да изважда оръжието само три пъти и само веднъж — да стреля. Не беше улучил, но това беше най-ужасният миг в живота му и после най-голямата му надежда беше никога повече да не се налага да го прави. Мразеше Смит заради това, че беше принуден да използва отново пистолета си и вероятно да стреля и да убие човек!

Тримата полицаи също излязоха и свалиха предпазителите на оръжията си. Изглеждаха нервни, повече, отколкото му се искаше на Хайдман, но можеше да ги разбере. Още една червена точка за агент Смит: думите му може и да са били истина, но единственият ефект от тях беше, че подплашиха хората му още повече.